Колебаейки се как да постъпи, Уебър не стори нищо и съдбата му беше решена.
— Както казах — продължи Ирод, — взето е решение за извършването на определено деяние и е задължително то да бъде извършено. Предлага се и друг вариант.
— Какъв е той?
— Да отнемете собствения си живот. Това е вашият избор: собственият ви живот, приключен бързо, или животът на дъщеря ви, отнет бавно и много мъчително.
Уебър го погледна втрещено.
— Вие сте луд. — Но още докато го казваше, знаеше, че това не е вярно. Надникнал бе в очите на Ирод и не бе видял в тях нищо друго освен абсолютно здрав разум. Възможно бе чрез достатъчно болка човек да бъде докаран до лудост, но с мъжа, който седеше насреща му, случаят не беше такъв. Напротив, болките го бяха дарили с пределна прозорливост: той нямаше никакви илюзии относно нещата, които могат да сполетят всекиго на този свят, и беше напълно наясно какви страдания може да причинява животът.
— Не, не съм. Имате пет минути, за да решите и изберете. След това ще е твърде късно да спрете онова, което ще се случи.
Ирод се облегна назад. Уебър взе пистолета и го насочи към него, но той дори не мигна.
— Обадете се. Кажете им да я оставят на мира.
— Значи сте направили своя избор?
— Не. Няма никакъв избор. Предупреждавам ви, че ако не се обадите, ще ви убия.
— И тогава дъщеря ви ще умре.
— Мога да ви подложа на изтезания. Мога да стрелям в коляното, в слабините ви. Мога да ви причинявам болка, докато не се съгласите с моите искания.
— Дъщеря ви все пак ще умре. Знаете това. Дълбоко в себе си вие съзнавате, че онова, което ви бе казано, е истина. Трябва да го приемете и да изберете. Четири минути и трийсет секунди.
Уебър дръпна назад ударника на револвера.
— Казвам ви за последен път.
— Мислите ли, че сте първият, на когото се предлага подобен избор, господен Уебър? Наистина ли вярвате, че не съм правил това и преди? Накрая трябва да изберете: вашият живот или животът на дъщеря ви. Кой ви е по-скъп?
Ирод зачака. Прикова поглед в часовника си, броейки секундите.
— Исках да видя как пораства. Исках да видя как се омъжва и става майка. Исках да бъда дядо. Разбирате ли?
— Разбирам. Тя все още може да изживее живота си и децата й ще носят цветя на вашия гроб. Четири минути.
— Нямате ли някого, когото обичате?
— Не, нямам.
Уебър разбра колко безсмислени са доводите му и пистолетът в ръката му трепна.
— Откъде да знам, че не ме лъжете?
— За какво? Че дъщеря ви ще бъде изнасилена и убита ли? О, мисля, че знаете, че не съм се шегувал.
— Не. За това… За това, че ще я пуснете.
— Защото аз не лъжа. Не ми е необходимо. Други лъжат. Моята работа е да ги запозная с последствията от техните лъжи. За всяка грешка трябва да се заплаща. Всяко действие предизвиква противодействие. Въпросът е: кого обичате повече, дъщеря си или самия себе си?
Ирод стана. В едната си ръка държеше мобилен телефон, в другата — чашата с вино.
— Ще ви оставя за момент сам със себе си — каза той. — Моля ви, не се опитвайте да използвате телефон. Ако го сторите, договорката ни отпада и дъщеря ви ще бъде изнасилена и убита. О, и моите сътрудници ще се погрижат вие също да не доживеете до разсъмване.
Уебър не се опита да спре Ирод, когато той излезе бавно от кухнята. Изглеждаше вцепенен от уплаха.
В коридора Ирод разгледа отражението си в огледалото. Оправи вратовръзката и изтръска някакво влакънце от сакото. Обичаше този стар костюм. Обличал го бе в много случаи като този. Погледна часовника за последен път. Долови говор, идващ от кухнята. Зачуди се дали Уебър не е проявил глупостта да опита да се обади, но тонът не беше такъв. После си помисли, че може би разиграва сцена на разкаяние или казва сбогом на дъщеря си, но когато приближи, чу думите му:
— Кой си ти? Ти ли си онзи, човекът, който ще причини болка на моята Сюзи? Ти ли? Ти ли?
Ирод надникна в кухнята. Уебър се беше втренчил в един от кухненските прозорци. Видя на стъклото неговото и своето отражение и само за миг сякаш зърна трета фигура, твърде нематериална, за да е човек в градината, който наднича вътре, но в кухнята нямаше никого освен живия Уебър, или по-точно Уебър, който скоро щеше да бъде мъртъв.
Уебър се обърна да го погледне. Плачеше.
— Проклет да си — каза. — Да гориш в ада!
Допря пистолета до слепоочието си и дръпна спусъка.
Звукът от изстрела отекна от покритите с плочки стени и под на кухнята и накара ушите му да запищят. Уебър се свлече на пода и остана да лежи с извит гръб до прекатурения стол. „Аматьорски начин да насочиш пистолет към себе си“, помисли си Ирод, но от Уебър едва ли можеше да се очаква да бъде професионалист в самоубийството, самото естество на акта изключваше това. При изстрела цевта бе отскочила нагоре и куршумът беше отнесъл парче от върха на черепа, но не бе успял да го убие. Очите му бяха широко отворени, устата се отваряше и затваряше спазматично, също както устата на рибата върху плочата в последните мигове от живота й. В изблик на милосърдие Ирод взе пистолета от ръката на Уебър и довърши работата вместо него, после допи остатъка от виното в чашата си и се приготви да тръгва. Спря на вратата и погледна отново към кухненския прозорец. Нещо не беше наред. Бързо отиде до ъгъла и погледна навън към спретнато поддържаната и меко осветена градина на Уебър. Тя бе оградена с високи стени, затворена с порти от двете страни на къщата. Не видя никакви следи от друг човек, но тревогата му остана.