Погледна часовника си. Вече бе стоял тук твърде дълго, особено ако изстрелите бяха привлекли внимание. Намери централното табло на електрозахранването в килер под стълбището и загаси всички лампи, след което извади от вътрешния си джоб синя хирургическа маска и покри с нея долната част на лицето си. В известен смисъл вирусът H1N1 бе дар Божи за него. Понякога хората още го зяпаха, когато се разминаваше с тях, но погледите, които привлича човек с такива набиващи се в очи признаци на заболяване като неговото, бяха колкото любопитни, толкова и съчувствени. После, скрит в сенките, Ирод се сля с нощта и прогони завинаги от съзнанието си Джеремая Уебър и неговата дъщеря. Уебър беше направил избор, правилния избор по негово мнение, и на дъщеря му щеше да бъде позволено да живее. Ирод, който работеше сам, не би й причинил зло въпреки заплахите си към Уебър. Защото беше почтен човек посвоему.
4
Докато кръвта на Уебър се смесваше с разлятото вино и се съсирваше на кухненския под, а Ирод се връщаше в сенките, от които беше излязъл, над горска поляна далече на север се разнесе телефонен звън. Звукът му върна свития на мръсните чаршафи мъж към действителността и той веднага разбра, че са те. Сигурен бе, защото беше изключил телефона, преди да заспи. Остана да лежи в леглото, като местеше само очите. Бавно обърна поглед към телефона, сякаш те вече бяха при него и всяка забележима промяна на позата щеше да привлече вниманието им към обстоятелството, че е буден.
„Махнете се! Оставете ме на мира!“
Телевизорът заработи с гръм и трясък, той хвана за миг откъслеци от стара комедия, някъде от шейсетте години, и си спомни, как се бе смял, докато я бе гледал заедно с майка си и баща си, седнал между двамата на дивана. Усети, че в очите му напират сълзи при спомена за родителите. Беше изплашен и му се искаше те да го защитят, но и двамата отдавна си бяха отишли от този свят и той бе съвсем сам. После картината избледня, останаха само смущенията и гласовете, които си пробиваха път през екрана, също както през изтеклата нощ и предишната, и всяка нощ, откакто се бе заел с доставката на последната пратка. Разтрепери се, въпреки че въздухът беше топъл.
„Спрете! Махнете се!“
В кухнята в далечния край на хижата радиото засвири. Любимото му предаване „Малка нощна музика“. Или поне по-рано му беше любимо. По-рано обичаше да го слуша, преди да заспи. Но сега не. Сега, когато пуснеше радиото, чуваше зад музиката техните гласове, и в паузите между частите на симфониите, и едновременно с гласа на водещия, без да го заглушават напълно, но достатъчно силно, за да не може да се концентрира върху онова, което говори той. Пропускаше имената на композиторите и диригентите, докато се мъчеше да не обръща внимание на чуждия език, който звучеше толкова мелодично. И въпреки че не разбираше думите, смисълът му беше ясен.
Те искаха да бъдат освободени.
Накрая не можеше повече да понася това. Скочи, грабна бейзболната бухалка, която държеше до леглото си, и я размаха със сила и решителност, които биха го възхитили през по-младите му години. Телевизионният екран се пукна с тъп звук и дъжд от искри. След малко и радиото лежеше раздробено на пода, оставаше му да се разправи само с телефона. Застана пред него, вдигнал бухалката, и впери поглед в шнура, който дори не беше близо до контакта и пластмасовия конектор на кабела, който лежеше съвсем близо до кутията: не беше включен, но телефонът все пак звънеше. Би трябвало да е изненадан, ала не беше. През последните дни бе загубил напълно способността да се изненадва.
Вместо да натроши телефона на пластмасови късчета и електронни платки, той остави бухалката и го включи към електрическата мрежа и към кутията. Доближи слушалката до ухото си, като внимаваше да не го докосва, защото се боеше гласовете да не успеят някак си да прескочат в главата му, да се настанят там и да го докарат до лудост или още по-близо до лудостта, отколкото вече бе стигнал. Слуша известно време с треперещи устни и ронещи сълзи очи, после набра някакъв номер. Телефонът от другата страна иззвъня четири пъти, после секретарят се включи с щракване. Винаги се включваше секретар. Опита да се успокои, доколкото можеше, и заговори.