— Нещо не е наред — каза той. — Трябва да дойдете и да махнете стоката от тук. Кажете на всички, че излизам от играта. Само ми платете каквото ми се дължи. Можете да си задържите останалото.
Затвори телефона, сложи палто и кецове и грабна фенера. След миг колебание пъхна ръка под леглото и измъкна универсалния зелен военен кобур M12. Извади браунинга и го пъхна в джоба на палтото, взе и бейзболната бухалка за всеки случай и излезе от хижата.
Беше безлунна нощ, натежала от облаци, така че небето бе тъмно и светът му се виждаше много черен. Лъчът на фенера прорязваше мрака, докато вървеше надолу към редицата стаи със заковани прозорци. Най-сетне стигна до номер 14. Спомни си за баща си и се видя като малко момче, застанало с него пред същата тази стая, как го пита защо няма номер 13, защо номерата преминават от 12 направо на 14. Баща му бе обяснил, че хората са суеверни. Не обичат да отсядат в стая 13 или на тринайсети етаж в някой от онези големи градски хотели и в името на спокойствието им е трябвало да бъдат направени някои промени. Така 13 станало 14 и в резултат всички спели малко по-добре, въпреки че на практика 14 си оставало 13, без значение как си се опитал да скриеш това. В големите градски хотели въпреки всичко имало тринайсети етаж, а в малките мотели като техния — стая 13. Всъщност някои хора тъкмо по тази причина не искаха да отсядат в стая 14, но, общо взето, повечето гости не обръщаха внимание. Сега беше сам пред номер 14. Отвътре не се чуваше нито звук, но той ги усещаше. Те очакваха от него да действа, очакваха да направи онова, което бяха поискали по радиото и телевизора и късно през нощта в обажданията по телефона, който не би трябвало да работи, но работеше: да бъдат освободени.
Резетата на вратата бяха на мястото си, бравите — непокътнати, но когато провери винтовете, които бе завинтил в рамката през дървото, установи, че три от тях бяха разхлабени, а един направо беше изпаднал.
— Не — каза той, — това не е възможно. — Вдигна бормашината от земята и погледна свредела. Той беше съвсем здрав, без драскотина. Допускаше, че е възможно някой да е идвал, докато не е бил в хижата, и да е използвал бормашина, за да ги махне, но защо се е задоволил само с един, а останалите е отвинтил само отчасти? В това нямаше логика.
Освен ако…
Освен ако те не го бяха направили отвътре. Но как?
„Би трябвало да отворя — помисли си. — Би трябвало да отворя и проверя.“ Ала не искаше да отваря. Боеше се от онова, което можеше да види, и от онова, което може би щеше да бъде принуден да стори, защото знаеше, че ако изобщо извършеше още едно добро дело в живота си, то би било да не обръща внимание на тези гласове. Почти ги чуваше там, вътре, как го викат, как му се надсмиват…
Отиде до хижата, намери големия комплект инструменти и се върна при стая 14. Когато започна да слага свредела на бормашината, вниманието му бе привлечено от стържене на метал по дърво. Насочи фенерчето към вратата. Един от останалите винтове се въртеше бавно и се измъкваше от дървото. Докато стоеше и наблюдаваше това, целият винт излезе навън и тупна на земята.
Винтовете не биваше да правят така, стига вече! Той остави бормашината на земята и извади пистолета с пироните. Дишайки тежко, приближи до вратата, допря дулото до дървото и натисна спусъка. Силата на отката го поразтърси, но когато се отдръпна, видя че всичките петнайсет сантиметра на пирона бяха забити в дървото до главичката. Продължи нататък, докато не наниза във вратата двайсет пирона. Щеше да му е много трудно да ги извади всичките, но фактът, че засега бяха там, го караше да се чувства малко по-спокоен.
Седна на влажната земя. Винтовете бяха престанали да се въртят и вече нямаше гласове.
— Да — каза той шепнешком. — Това не ти харесва, нали? Скоро ще бъдеш грижа на другиго и тогава слагам край. Вземам си парите и изчезвам от това място. И без това останах тук твърде дълго. Ще си намеря някое топло кътче и ще се завра там за известно време, да.
Погледна куфара с инструментите. Той бе твърде тежък, за да го влачи обратно нагоре до хижата, а и бог знае дали нямаше скоро да му потрябва отново. Вратата на номер 15 бе закована само с парче шперплат. С помощта на отвертката извади двата пирона, които го крепяха, и занесе инструментите в тъмната стая. Успя да различи очертанията на стария шкаф вляво и голото легло с ръждясали пружини и изпотрошена рамка, като скелет на някакво отдавна умряло същество. Обърна се и прикова поглед в стената, отделяща тази стая от номер 14. Мазилката се лющеше и на места бе образувала шупли. Сложи длан върху една от тях и усети как тя поддаде под кожата му. Очакваше боята да е влажна на пипане, ала не беше. Беше топла, по-топла, отколкото би трябвало да е, освен ако в стаята оттатък не бе избухнал пожар. Премести ръката си настрани, започна да я движи по стената, докато не стигна до по-хладно място, където мазилката се беше запазила.