— Какво по…? — Произнесе думите високо и звукът на собствения му глас в мрака го стресна, сякаш не ги бе изрекъл той, а някакъв негов двойник, който стоеше някак си настрани и го наблюдаваше с любопитство — мъж, на вид по-възрастен от годините си, състарен от войната и загубата на близките си, преследван от телефони, които звънят посред нощ, и гласове, които говорят на непознати езици. И докато дланта му лежеше върху мазилката, усети как хладното петно на стената започва да се затопля. Не, не просто да се затопля: да става горещо. Затвори за миг очи и в съзнанието му проблесна картина: някой, който се намира в съседната стая, превита и изкривена горяща отвътре фигура, която слага ръка на мазилката от своята страна на стената и следва движенията на мъжа от другата страна като парче метал, привличано от магнит.
Дръпна ръката си и я потърка в крачола на анцуга. Устата и гърлото му бяха пресъхнали. Почувства нужда да се изкашля, но се сдържа. Абсурдно беше, съзнаваше го: нали току-що бе завинтил и след това заковал вратата, така че не можеше да се каже, че досега не е вдигал шум, но имаше разлика между онези механични звуци и простата човешка интимност, или да го наречем слабост, в закашлянето. Така че закри с ръка устата си и се измъкна от стаята, като остави там сандъчето с инструментите. Върна шперплата на мястото му, но не си направи труда да го заковава отново. Нощта бе тиха и нямаше вятър, който да го събори. Обърна гръб на мотела чак когато стигна до хижата си. Щом влезе, заключи вратата, пийна вода, а после и чаша водка с хапче за сън, за да може да заспи. Набра отново номера, на който бе звънял по-рано, и остави второ съобщение: „Още една нощ. Искам си парите и искам това нещо да се махне. Не мога да го правя повече, съжалявам.“ След това стъпка телефона на парчета, преди да свали обувките и палтото си и да се свие в леглото. Заслуша се в тишината и тишината се заслуша в него.
Тези хора не струваха. Успели бяха дори да напишат погрешно името му на новия личен знак, Боби Джандру вместо Боби Джандро. Ужасно беше да отидеш на война под сбъркано име, това си беше направо лоша карма. Как само бяха подскочили, когато им бе обърнал внимание на това, все едно беше поискал да го занесат до Ирак на ръце.
Но богатите винаги прецакват бедните, а това бе война на богатите, водена от бедните. Нито един тузар не се бе натискал да се бие редом с него и ако бе имало такъв кандидат, щеше да го попита защо, понеже нямаше никаква логика да се озовеш там, ако си имал друг избор. Не, имаше само бедни хора като него и някои още по-бедни, въпреки че и той знаеше какво е да живееш в оскъдица; все пак по стандартите на част от познатите му момчета, които бяха на ти с мизерията, той беше заможен.
Офицерите им казаха, че са готови за участие в акциите, готови за бой, въпреки че нямаха дори бронежилетки.
— Не ви и трябват, защото иракчаните няма да стрелят по вас — казваше Латнър. — Само ще ви се подиграват и ще говорят гадости по адрес на мамчетата ви.
Латнър, който бе дангалак, може би най-високият мъж, когото беше познавал, винаги казваше „твоето мамче“ и „твоя тате“. Когато умираше, викаше своето мамче, но то бе на хиляди километри и навярно се молеше за него, което може би му помагаше. Бе упоен, за да не го боли толкова много, и не знаеше къде се намира. Мислеше си, че се е върнал в Ларедо. Казваха му, че майка му идва, и той умря с тази мисъл.
Събираха метални отпадъци и изправяха консервени кутии, за да си правят собствени чинии. По-късно си взеха бронежилетки от мъртвите иракчани. Мъжете и жените, които дойдоха по-късно, бяха по-добре екипирани: защитни очила и жилетки, слънчеви очила, дори нещо като зелени карти с отговори на евентуални въпроси от медиите, защото по онова време всичко вече отиваше по дяволите, беше напълно прецакано, че и оттатък, както се изразяваше неговият баща, и не беше желателно някой да се разбъбри.