Движението по улиците бе доста натоварено. Можех да се движа на доста голямо разстояние и въпреки това да не го губя от погледа си. На „Бедфорд“ едва не го изпуснах, когато светофарът се смени, но след няколко пресечки го догоних. После той влезе в складов комплекс малко встрани от магистрала „Франклин“. Аз продължих нататък и се вмъкнах в съседния паркинг, откъдето го наблюдавах как спира до един от трите големи камиона, паркирани до телената ограда. Тобаяс прекара следващия час, извършвайки рутинни проверки по поддръжката на машината, после се качи отново на силверадото и се върна в дома си.
Напълних резервоара на мустанга, купих си чаша кафе от „Биг Скай“ и се опитах да си представя какво трябва да правя оттук нататък. Всичко, което бях разбрал засега, беше, че финансите на Тобаяс не се връзват и че той може би има проблеми с приятелката си, както предполагаше Бенет, но не можех да се избавя от чувството, че в крайна сметка всичко това не бе моя работа. На теория можех да се навъртам около него, докато не се впусне в планираното пътуване до Канада, да го последвам през границата и после да чакам и да видя какво ще се случи, обаче изгледите той да не ме забележи, ако го проследя чак дотам, бяха малки. В края на краищата, ако се занимаваше с незаконна дейност, можеше да се очаква, че ще бъде нащрек за всякакво наблюдение, а за едно добро следене бяха необходими две, дори три коли. Можех да включа Джаки Гарнър като втори шофьор, но Джаки не работеше безплатно, освен ако нямаше гаранция, че ще му бъде забавно и че ще има възможност да набие някого, без да бъде преследван за това от закона, и проследяването на камион до Квебек едва ли отговаряше на представите му за добро прекарване. А дори Тобаяс да се занимаваше с контрабанда, какво от това? Аз не бях представител на американските митници.
Дали биеше или не биеше приятелката си, бе друг въпрос, ала не виждах как моята намеса можеше да промени ситуацията към по-добро. Бенет Пачет бе в по-благоприятна позиция от мен да въздейства дискретно на Карън Емъри, може би с помощта на някоя от колежките й в закусвалнята, тъй като напълно непознат мъж едва ли щеше да спечели симпатиите й, като отиде при нея и я попита дали приятелят й я е бил напоследък.
Позвъних по мобилния телефон на Бенет. Включи се гласовата поща, така че оставих съобщение. Опитах и в „Даунс“, но го нямаше там и жената, която вдигна, ми каза, че днес не го очакват. Затворих. Кафето ми изстиваше. Отворих прозореца и го излях, после метнах картонената чаша отзад в колата. Бях отегчен и ядосан. Извадих от жабката роман от Джеймс Лий Бърк, облегнах се назад и започнах да чета.
Три часа по-късно задникът ме болеше и бях довършил книгата. Кафето също се беше придвижило през организма ми. Както всеки добър частен детектив, и аз държах в колата пластмасова бутилка, предназначена точно за такива случаи, но още не бях достигнал необходимата фаза. Опитах отново мобилния телефон на Бенет и той отново се включи на гласова поща. Двайсет минути по-късно зеленото субару на Карън Емъри се появи на пресечката с Карън зад волана. Вече беше облечена в синята тениска от „Даунс“. Изглежда, с нея в колата нямаше никого. Оставих я да върви.
След половин час се появи и силверадото на Тобаяс и се отправи към магистралата. Проследих го до театър „Никелодеон“ в Портланд, където купи билет за комедия. Чаках двайсет минути, но той не излезе. Засега изглеждаше, че Джоуел Тобаяс няма да заминава за Канада, поне не и днес. Дори да се готвеше за нощно пътуване, аз не можех да сторя много, за да го проследя. Освен това тази вечер трябваше да отида в „Мечката“, както и утре вечер, и не можех да подведа Дейв Еванс. Имах чувството, че съм пропилял деня и че Бенет няма да получи за парите си онова, което му се полага, не и по този начин. Вече бе пет часът. До осем трябваше да съм в „Мечката“. Исках първо да взема душ и ми трябваше тоалетна.
Върнах се в Скарбъро. Беше топло, почти се бе свечерило и не полъхваше никакъв ветрец. След като взех душ и се преоблякох, вече бях решил: щях да прихвана на Бенет пари за часовете, които бях употребил досега, и щях да му върна остатъка, освен ако не ми посочеше сериозна причина защо не бива да се отказвам. Ако искаше това от мен и сам влезеше в ролята на посредник, бих седнал с Карън Емъри и бих й обяснил безплатно какво може да предприеме, ако върху нея се упражнява домашно насилие. Колкото до Джоуел Тобаяс, дори начинът, по който попълваше финансите си, да не беше съвсем законен, за което нямах никакви данни, можеше да продължава в същия дух, докато полицията или митниците не го спипат. Не беше идеален компромис, но компромисите рядко биват такива.