Тази вечер „Мечката“ гъмжеше от хора. Имаше няколко щатски полицаи, които пиеха на другия край на бара, далеч от вратата. Реших, че е разумно да стоя настрана от тях и Дейв беше съгласен. Те не хранеха топли чувства към мен и един техен събрат, детектив на име Хансън, още бе в отпуск по болест, след като се беше намесил в моите работи по-рано тази година. Вината не беше моя, но знаех, че неговите колеги не виждат нещата по същия начин. Прекарах вечерта, като приемах поръчки от масите и оставях двамата постоянни бармани да обслужват онези, които седяха на бара. Вечерта мина бързо и приключих към полунощ. За всеки случай минах още веднъж покрай къщата на Тобаяс. Силверадото още бе там, заедно с колата на Карън Емъри. Отидох и до складовия комплекс при федералната магистрала, камионът на Тобаяс си беше на мястото.
Телефонът ми иззвъня, когато бях преполовил пътя към къщи. Номерът на екранчето беше на Бенет Пачет, така че отбих пред „Дънкин Донътс“ и отговорих.
— Късничко се обаждаш, господин Пачет.
— Мислех те за нощна птица, като мен — отвърна той. — Извинявай, че отговарям на обаждането ти с такова закъснение. Цял ден бях затънал в канцеларщина и, право да ти кажа, когато свърших, съвсем не бях в настроение да проверявам съобщенията си. Но пийнах една чашка преди лягане и сега се чувствам значително по-спокоен. Откри ли нещо, за което си струва да се говори?
Казах му, че не съм открил нищо, с изключение на възможността финансите на Джоуел Тобаяс да не се връзват напълно, но Бенет бе стигнал и сам до това заключение. Запознах го със съмненията, които имах: че проследяването на Тобаяс ще е трудно без допълнителни хора и че може би има по-добри начини за справяне с възможното домашно насилие върху Карън Емъри.
— Ами синът ми? — попита Бенет. Гласът му бе дрезгав и аз се запитах дали чашката преди сън е била само една. — Какво ще кажеш за моето момче?
Не знаех какво да му кажа. „Момчето ти си е отишло и това няма да ти го върне. Убил го е посттравматичният стрес, не връзката му с онова, което върши Тобаяс под маската на законна превозваческа дейност.“
— Виж — каза Бенет. — Може да ме мислиш за стар глупак, който отказва да приеме обстоятелствата около смъртта на сина си, и това вероятно е вярно. Но имам нюх за хората и според мен Джоуел Тобаяс е негодник. Не ми хареса още когато го видях за пръв път и не ми беше приятно, че Деймиън се забърка в неговите афери. Искам да продължиш. Не е въпрос на пари. Пари имам. Ако трябва да си наемеш помощници, направи го, ще платя и това. Какво ще кажеш?
Какво можеше да се каже? Отговорих му, че ще отделя на това още няколко дни, макар да мисля, че е безсмислено. Той ми благодари и затвори. Взирах се в телефона известно време, после го метнах на съседната седалка.
Онази нощ сънувах камиона на Тобаяс. Той бе спрян на изоставен паркинг, контейнерът му беше отключен и когато го отворих, видях вътре само непрогледен мрак, мрак, който се простираше отвъд дъното на контейнера, сякаш надничах в нищото. Почувствах присъствието на нещо, което приближаваше бързо от мрака, връхлиташе ме от бездната, и се събудих с първите лъчи на зората и чувството, че вече не съм съвсем сам.
В стаята миришеше на парфюма на покойната ми съпруга и разбрах, че това е предупреждение.
6
Когато стигнах до пристанището на залива Каско, пощенското корабче тъкмо потегляше на утринната си обиколка с шепа пътници на борда, повечето туристи, които наблюдаваха отдалечаващия се кей с гъмжилото от рибарски лодки и фериботи край него. Пощенското корабче бе неразделна част от живота в залива, осъществявайки два пъти дневно връзка между континента и хората от Литъл Дайъмънд и Грейт Дайъмънд, Дайъмънд Коув, Лонг Айлънд и Клиф Айлънд, от Грейт Чебиейгю, най-големия остров в залива Каско, и от Дъч Айлънд, или Убежището, както го наричаха понякога, най-отдалечения от Календарните острови. Корабчето бе допирна точка не само между хората, които живеят край океана, и онези, които се препитават от океана, но също и между жителите на пръснатите из залива острови.
Пощенското корабче винаги носеше със себе си дъх на носталгия. То сякаш принадлежеше на друго време и бе невъзможно да го погледнеш и да не си го представиш в някой предишен живот, когато тази връзка е била жизненоважна, а пътуването между островите и континента не е било толкова лесно. То разнасяше писма, пратки и товари, както и новини. Моят дядо, бащата на майка ми, веднъж ме взе на една от обиколките на пощенското корабче. Беше скоро след смъртта на баща ми и връщането ни в Мейн, когато дойдохме на север, за да избягаме от разливащото се петно. Тогава се питах дали няма да можем да се заселим на някой от тези острови, да се махнем от континента завинаги, та когато кръвта достигне брега, постепенно да изтече в океана и да бъде разнесена от вълните. Сега, при спомена за това, си давам сметка, че винаги съм бягал: от онова, което остави баща ми; от смъртта на Сюзън и Дженифър, съпругата и дъщеря ми; и, в крайна сметка, от собствената си природа.