Но вече бях престанал да бягам.
„Вдигнатите платна“, общо взето, бе мръсна дупка, един от последните крайбрежни барове в Портланд, създадени, за да задоволяват нуждите на ловците на омари, докерите и всички онези, чието препитание зависеше от по-мръсната работа в пристанището на Портланд. Беше се появил много преди някой да беше допускал, че туристите може да пожелаят да прекарват времето си на кея, а самите туристи, в редките случаи, когато се появяваха на пристанището, го заобикаляха отдалече. Той бе като улично куче, което дреме на двора: кожата, покрита с белези от стари битки, пожълтелите зъби, оголени дори в съня, сълзящи очи под полуспуснати клепачи — всяка частица от него излъчваше сдържана заплаха и ако някой чужденец бе достатъчно глупав да посегне да го погали, рискуваше да загуби пръст, ако не и нещо повече. Дори името на табелата, която висеше отвън, едва се разчиташе, тъй като боята не бе подновявана от години. Онези, които имаха нужда от него, знаеха къде да го намерят — имам предвид местните хора и онзи тип пришълци, които не се интересуваха особено от изискани ресторанти, фарове и носталгични размисли за пощенски корабчета. Този тип индивиди надушваха „Вдигнатите платна“ отдалеч и се настаняваха там, след като се озъбят на другите кучета и в отговор бъдат нахапани.
Това бе единственото заведение за хранене на този кей, което все още беше отворено; капаци на прозорците и катинари на вратите наоколо пазеха помещения, в които не бе останало нищо за крадене. Дори самото влизане в тях представляваше риск да пропаднеш през пода право в студената бездна отдолу, защото тези сгради, както и самият кей, бавно изгниваха и се разпадаха във водата. Беше някакво чудо, че цялата тази конструкция не бе рухнала още преди години, и макар да изглеждаше по-здрав от съседните му постройки, и „Вдигнатите платна“ се крепеше на същите нестабилни пилони, както и те.
Затова пиенето във „Вдигнатите платна“ носеше усещане за опасност на много равнища, като изгледите да се удавиш в залива, понеже си стъпил на продънена дъска, бяха сравнително малки в сравнение с по-непосредствената опасност от физическо насилие, леко или по-сериозно, от страна на един или неколцина от редовните посетители. Дори повечето ловци на омари вече не идваха тук, а онези, които идваха, се интересуваха не толкова от улова, колкото от възможността да се насмучат до безсъзнание. Те бяха ловци на омари само на думи, защото не стигаха по-далеч от „Вдигнатите платна“ и бяха примирили с обстоятелството, че дните, когато са били полезни членове на обществото и са работили упорито, за да изкарват честно насъщния си, са отдавна отминали. „Вдигнатите платна“ беше мястото, където попадаш, когато нямаш къде другаде да отидеш, когато единствената перспектива, която съзираш, е погребение в присъствието на хора, които те познават само по мястото ти на бара и питието, което поръчваш, и докато те спускат в гроба, ще оплакват колкото теб, толкова и своя собствен живот. Някога имаше барове като този във всеки град по крайбрежието; в известен смисъл вероятността покойниците да бъдат запомнени бе по-голяма на тези места, отколкото сред останките от собствените им семейства. В този ред на мисли „Вдигнатите платна“ бе в буквален и в преносен смисъл подходящо място, на което да приключиш земния си път, защото на борда на кораба именно майсторът на платна зашива покойника в неговия хамак, като прекарва последния бод през носа му, за да е сигурен, че е мъртъв. Във „Вдигнатите платна“ подобно застраховане не беше необходимо: неговите посетители пиеха до смърт, така че когато преставаха да поръчват, това бе съвсем сигурен знак, че са отплавали в небитието.
Собственикът на „Вдигнатите платна“ беше мъж на име Джими Джуъл, въпреки че никога не бях чувал някой да го нарича иначе освен „господин Джуъл“. Джими Джуъл притежаваше много места като „Вдигнатите платна“ и кея, на който бе построен той: жилищни сгради, които едва ли бяха узаконявани, порутени постройки на крайбрежни и странични улички в градовете от Китъри до Кале и празни парцели, които не служеха за нищо, освен да събират мръсни локви дъждовна вода; парцели, които не се продаваха и нищо не показваше, че са нечия собственост, освен табелите „Влизането забранено“, някои от които доста представителни на вид, а други просто дъски, надраскани с най-разнообразен и твърде творчески подход към правописа на думата „влизане“.