Реликви.
Д-р Ал-Даини спря. Олюля се леко и очите му се затвориха. Минаващ покрай него войник го попита дали е добре и му предложи вода, малък жест на учтивост, който д-р Ал-Даини не бе в състояние да оцени, толкова силно бе обзелото го безпокойство. Обърна се към войника и го сграбчи за раменете, което можеше като нищо да сложи моментално край на тревогите му, ако въпросният войник бе държал пръст на спусъка.
— Аз съм доктор Муфид Ал-Даини. Заместник-куратор съм в музея. Моля ви, имам нужда от помощта ви. Трябва да сляза в подземието. Трябва да проверя нещо. Много, много е важно. Трябва да ми помогнете да премина.
Посочи въоръжените мъже пред тях, бежови фигури в затъмнените коридори. Младежът го погледна със съмнение, после сви рамене.
— Първо ще трябва да пуснете раменете ми, господине — каза той. Едва ли беше на повече от двайсет-двайсет и една години, но излъчваше увереност и спокойствие на по-възрастен мъж.
Д-р Ал-Даини отстъпи, назад и се извини за дързостта си. Името „Пачет“ бе изписано на униформата на войника.
— Имате ли документ за самоличност? — попита Пачет.
Д-р Ал-Даини намери картата си от музея, но тя бе написана на арабски. Потърси в портфейла и намери визитна картичка, от едната страна на арабски, от другата на английски, и му я подаде. Леко присвил очи на слабата светлина, Пачет я разгледа внимателно и после му я върна с думите:
— Добре, да видим какво може да се направи.
Д-р Ал-Даини изпълняваше две длъжности в музея. Освен че беше заместник-куратор на римските исторически паметници — название, което не даваше достатъчна представа за дълбочината и обхвата на знанията му, нито пък за допълнителните отговорности, които бе носил неофициално и безвъзмездно, — той бе също така и куратор на некаталогизираните предмети, още едно название, съдържащо само бегъл намек за огромния труд, с който е свързано. Инвентаризационната система в музея бе стара и сложна и имаше десетки хиляди предмети, които все още не бяха включени в нея. Част от подземието на музея представляваше лабиринт от лавици, отрупани с артефакти, в сандъци и извадени от сандъците, повечето от които, или повечето от нищожната част, каталогизирана от д-р Ал-Даини и предшествениците му, имаха малка парична стойност, но всяка една представляваща белег, следа от цивилизация, променена до неузнаваемост или окончателно изчезнала от лицето на света. В много отношения това подземие бе любимата на д-р Ал-Даини част от музея, защото никой не знаеше какво може да бъде намерено тук, какви неподозирани съкровища могат да бъдат открити. Наистина досега той не беше намерил кой знае какво, а некаталогизираните богатства оставаха все така огромни, защото едновременно с официалното инвентаризиране на всяко късче от керамичен съд или отломка от статуя в музея пристигаха десетки нови, така че докато обемът на онова, което беше известно, растеше, заедно с него растеше и количеството на неизвестното. По-обикновен човек навярно би сметнал този труд за безплоден, но когато ставаше дума за знания, д-р Ал-Даини бе романтик и мисълта, че запасите от онова, което остава да бъде открито, растат непрекъснато, го изпълваше с радост.
Сега с фенерче в ръката, следван от войника Пачет, който също държеше фенерче, д-р Ал-Даини вървеше по каньоните на архива; ключът му беше излишен, защото вратата беше разбита. В подземието бе задушаващо горещо и във въздуха се носеше остра миризма, останала от порестата пластмаса, която крадците бяха използвали като факли, защото преди нашествието електричеството бе спряно, но д-р Ал-Даини почти не забеляза това. Мислите му бяха насочени към едно-единствено нещо. Грабителите бяха оставили и тук своя знак, бяха събаряли рафтове и изсипвали съдържанието на кутиите и сандъците, дори бяха изгаряли описи, но сигурно бързо бяха разбрали, че малко неща заслужават вниманието им, и затова пораженията бяха по-незначителни. Но някои неща явно бяха задигнати и колкото по-навътре навлизаше, толкова по-голямо ставаше безпокойството му. Накрая стигна до мястото, което бе търсил, и прикова поглед в празното пространство на рафта пред себе си. Тогава почти се отказа, но все още имаше известна надежда.
— Нещо липсва — каза на Пачет. — Моля ви, помогнете ми да го намеря.
— Какво търсим?
— Оловно сандъче. Не много голямо. — Д-р Ал-Даини разтвори ръце на около шейсет сантиметра. — Без украшения, с обикновена ключалка и малък катинар.
Двамата заедно започнаха да претърсват незаключените помещения в мазето, доколкото беше възможно, и когато Пачет беше повикан обратно от командира на взвода, д-р Ал-Даини продължи обиколката сам целия ден и през част от нощта, но от оловното сандъче нямаше и следа.