Общото между тези сгради и парцели бе това, че един ден може би щяха да станат привлекателни за някой строителен предприемач. Кеят, на който бе построен „Вдигнатите платна“, бе един от многото, за които се очакваше да бъдат включени в новото благоустройство на Мейнското щатско пристанище, възлизащо на 160 милиона долара, план за съживяване на крайбрежната зона, който предвиждаше нов хотел, многоетажни бизнес сгради и туристическа морска гара, но междувременно бе изоставен и напоследък перспективата да бъде осъществен като че ли ставаше все по-далечна. Пристанището се бореше за оцеляване. Международният търговски терминал, който някога бе затрупан от контейнери със стока, очакващи да бъдат натоварени на кораби и шлепове или транспортирани до вътрешността на страната с камиони и влакове, бе по-тих от всякога. В разстояние на петнайсет години броят на рибарските лодки, докарващи своя улов на рибната борса в Портланд, бе паднал от 350 на 70, а поминъкът на рибарите бе допълнително застрашен от намаления брой на разрешените за риболов дни. Експресните доставки за селищата между Портланд и Нова Скоуша замираха, а заедно с тях и много нужни досега дейности и доходи за пристанището. Някои считаха, че оцеляването на крайбрежната зона може да се гарантира с по-голям брой разрешителни за барове и ресторанти по кейовете, но така пристанището заплашваше да се превърне в нещо не много различно от музей на открито с шепа ловци на омари, оставени да изкарват своето оскъдно препитание само заради туристите, за да придават местен колорит на Портланд, който ще е само сянка от някогашното голямо дълбоководно пристанище, определяло идентичността на града в продължение на три столетия.
Джими Джуъл клечеше насред цялата тази неопределеност и вдигнал наплюнчен пръст, следеше накъде духа вятърът. Не би било вярно, ако кажем, че Джими не държеше на Портланд или на кейовете, или на историята му. Той просто държеше повече на парите. Но макар и да бяха значителна част от банковия му портфейл, разпадащите се сгради не представляваха общата сума от неговите бизнес интереси. Той имаше дял в междущатските и задграничните автомобилни превози и знаеше повече за контрабандата на наркотици от почти всеки по източното крайбрежие. Джими търгуваше главно с марихуана, но през последните години бе претърпял няколко тежки удара и се говореше, че се оттеглял от този бизнес и вече се посвещавал на по-законни начинания, или на начинания, създаващи впечатление за законност, което не беше едно и също. Старите навици умират трудно и когато се стигаше до престъпления, Джими продължаваше да участва — както заради парите, така и заради удоволствието, което му доставяше нарушаването на закона. Не беше необходимо да му се обаждам предварително и да си уговарям среща. Сърцето на неговата империя бе „Вдигнатите платна“. Отзад имаше малък офис, обаче той се използваше главно за склад. Но човек винаги можеше да намери Джими на бара — да чете вестници, да вдига стария телефон и да пие кафе след кафе. Когато влязох във „Вдигнатите платна“ онази сутрин, той беше там. С него нямаше друг освен бармана в лекьосана бяла тениска, който мъкнеше каси бира от склада. Името на бармана беше Ърл Ханли, същият Ърл Ханли, който бе обслужвал бара в „Блу Мун“ в нощта, когато Сали Кливър беше пребита от гаджето си, защото собственикът на „Вдигнатите платна“ и на „Блу Мун“ беше един и същ: Джими Джуъл.
Когато влязох, Ърл вдигна поглед. Ако остана доволен от онова, което видя, положи мъжки усилия да го скрие. Лицето му се нагърчи като топка хартия, която току-що е стисната силно, но дори когато беше спокойно, лицето на Ърл напомняше последния орех в купата седмица след Деня на благодарността. Той влизаше и в ролята на един от онези, които при нужда раздават юмруци на непослушните, които са скършили хатъра на Джими и са си навлекли гнева му. Сякаш целият беше направен от топки, покрити с кора от лой, най-горната увенчана от мазна черна коса. Дори бедрата му бяха топчести. Почти чувах как мазнините в тялото му бълбукат насам-натам, когато се движи.