Джими носеше черен костюм на погребален агент над синя риза с отворена яка. Беше слаб, косата му, в най-различните нюанси на сивото, бе подредена в прическа с помощта на помада с лек дъх на карамфилово масло. Беше висок 183 см, но леко прегърбен, поради което създаваше впечатлението, че носи невидим за останалите, но твърде тежък за него самия товар. Дясното ъгълче на устата му постоянно беше повдигнато, сякаш животът бе някаква забавна комедия, а той — само зрител. Джими не бе лош човек, каквито обикновено са контрабандистите и търговците на дрога. Няколко пъти бе влизал в стълкновения с моя дядо, който бе щатски полицай и го познаваше от много отдавна, но двамата се уважаваха взаимно. Дойде на погребението му и съболезнованията, които ми изказа, бяха искрени. След това не бях имал вземане-даване с него, но понякога пътищата ни се кръстосваха и когато имах въпроси, нуждаещи се от отговор, един-два пъти Джими бе имал добрината да ме насочи в правилната посока, стига случаят да нямаше връзка с полицията.
Той вдигна глава от вестника и онази полуусмивка примигна, както крушка при моментно смущение в електроснабдяването.
— Не трябваше ли да носиш маска? — попита той.
— Защо? Да нямаш нещо, което си струва да бъде откраднато?
— Не, но мислех, че вие, отмъстителите, винаги носите маски. За да могат хората да кажат, докато изчезваш в нощта: „Кой беше този маскиран отмъстител?“ Иначе ще си само мъж, който се облича твърде младежки за възрастта си, пъха си носа, където не му е работа, и изглежда изненадан, когато му го разбият.
Седнах на стола срещу него. Той въздъхна и сгъна вестника.
— Намираш, че се обличам твърде младежки за възрастта си?
— Ако питаш мен, днес всички се обличат прекалено младежки, ако изобщо се обличат. Още помня времето, когато в тези барове имаше проститутки и дори те не си позволяваха да се облекат както някои от младите момичета, които виждам да минават оттук лете и зиме. Приисква ми се да купя палта на всичките, за да съм сигурен, че няма да мръзнат. Но какво ли разбирам аз от мода? Аз мисля, че всеки костюм, който не е черен, прилича на нещо, което подхожда на Либерейс[7]. — Той подаде ръка и се ръкувахме. — Как си, момче?
— Горе-долу.
— Още ли си с онази жена? — попита той. Имаше предвид Рейчъл, майката на моята дъщеря Сам. Дори не изпитах желание да изразя изненада. Никой не оцелява толкова дълго, колкото Джими Джуъл, без да си води сметка за всеки, който някога се е изпречвал на пътя му.
— Не. Разделихме се. Тя е във Върмонт.
— Взела е детето със себе си?
— Да.
— Съжалявам да го чуя.
Това не бе тема за разговор, която държах да следвам. Предпазливо подуших въздуха.
— Барът ти вони — казах.
— Барът ми мирише прекрасно — отвърна Джими. — Клиентите ми са тези, които вонят, но за да се избавя от вонята, ще трябва да се избавя от тях и тогава тук ще останем само аз и моите призраци. О, и Ърл не мирише много хубаво, но това може да му е по наследство.
Ърл не каза нищо, само прибави още няколко бръчки на физиономията си и продължи да пренарежда боклуците.
— Искаш ли едно питие? За сметка на заведението.
— Не. Както чувам, ти разреждаш пиячката, за да засилиш вкуса й.
— Не ти липсва кураж, идваш тук и обиждаш моето заведение.
— Това не е „заведение“, а средство за укриване на данъци. Ако ти носеше реални доходи, империята ти щеше да рухне.
— Значи имам империя? Изобщо не съм подозирал. Ако имах, щях да се обличам по-добре, да си купувам по-скъпи черни костюми.
— Имаш човек, който ти носи кафе, без да чака да го поискаш, и чупи глави на същия принцип. Мисля, че това е красноречиво.
— Значи искаш кафе? — попита Джими.
— И то ли е толкова лошо, колкото всичко останало тук?
— По-лошо, но го направих сам и поне можеш да бъдеш сигурен, че ръцете ми са били чисти. В буквален, не в преносен смисъл.
— Едно кафе ще ми дойде добре. Благодаря. Иначе ми е раничко.
— Тогава не си дошъл където трябва. Да не мислиш, че прозорците са малки, защото не мога да си позволя по-големи стъкла?
Във „Вдигнатите платна“ бе винаги тъмно. Тук посетителите не обичаха да им се напомня, че времето тече.
Джими махна на Ърл, който стана, извади отнякъде голяма чаша, разгледа я отвътре, за да се увери, че не е много мръсна или пък че е мръсна точно колкото трябва, и наля. Когато остави чашата на бара, кафето се разплиска през ръба и направи локвичка на плота. Ърл ме погледна, сякаш ме предизвикваше да се оплача.