Джоуел Тобаяс бе привлякъл вниманието на Джими тъкмо по този начин. Имаше камион, джип и къща, ала не правеше курсове, които биха му дали възможност да задържи всичко това задълго. Цифрите не се връзваха и Джими беше започнал предпазливи проучвания, защото ако Тобаяс контрабандираше наркотици, тези наркотици трябваше да идват отнякъде и да отиват някъде, след като прекосят границата, и в двата случая вариантите бяха ограничени. Алкохолът бе труден за транспортиране и парите, които носеше, не си струваха риска, а и доколкото знаеше, Тобаяс минаваше през контролираните гранични пунктове, което означаваше, че е подлаган на редовни проверки, и ако не беше снабден с някаква първокласна документация, кариерата му като контрабандист на спиртни напитки щеше да е кратка. Оставаха парите, но и в този случай големите количества долари трябваше да идват отнякъде, а в този вид контрабанда пазарът изцяло се контролираше от Джими. Впрочем реалното физическо придвижване на парите също бе второстепенна част от дейността му, тъй като имаше по-лесни начини да се пренасят пари от място на място, отколкото в багажник на лека кола или в кабина на камион. Затова Джими бе наистина любопитен с какво се занимава Джоуел Тобаяс, поради което един ден, когато Тобаяс пиеше сам в „Тридоларовия Дюи“, след като бе направил законна доставка в един от складовете на търговското пристанище, реши лично да се обърне към него. Беше четири часът следобед и вечерната навалица още не се беше изсипала в „Дюи“. Джими и Ърл седнаха на бара до Тобаяс от двете му страни и попитаха дали могат да го почерпят едно питие.
— Имам си — отвърна Тобаяс и продължи да си чете списанието.
— Само се опитваме да бъдем любезни — каза Джими.
В отговор Тобаяс хвърли бърз поглед към Ърл.
— Да, бе. На челото на приятелчето ти пише „любезен“. — „Любезен“ подхождаше на Ърл колкото надписът „Прегърни ме“ за маркировка на плъх, преносител на чума.
Тобаяс не изглеждаше разтревожен или изплашен. Той беше едър мъж; не толкова едър, колкото Ърл, но по-добре сложен. Джими бе поразпитал и знаеше, че е бивш военен. Служил бе в Ирак и лявата му ръка изглеждаше като сдъвкана, липсваха малкият и безименният му пръст, обаче беше в добра форма, явно поддържаше навиците, които бе придобил в армията. Освен това, доколкото можеше да се съди по онова, което Джими бе успял да научи и което бе малко обезпокояващо, беше запазил връзките със старите си другари. С каквито и други далавери да се занимаваше, не го вършеше сам. Войниците, бивши или не, означаваха огнестрелни оръжия, а Джими не обичаше огнестрелните оръжия.
— Той е котенце — каза Джими. — Аз съм този, от когото би трябвало да се пазиш.
— Виж, пия си бирата и чета. Защо не вземете хей онзи там, Игор, и не идете да плашите някои хлапаци? Нямам за какво да говоря с вас.
— Знаеш ли кой съм? — попита Джими.
Тобаяс отпи от бирата, но не го погледна.
— Да, знам кой си.
— Тогава знаеш защо съм тук.
— Нямам нужда от тази работа. Оправям се добре.
— Повече от добре, доколкото чувам. Караш готин камион, плащаш си вноските и пак ти остават достатъчно пари да изпиеш една бира в края на тежкия работен ден. Ако питаш мен, оправяш се чудесно.
— Както сам каза, работя упорито.
— На мен пък ми се струва, че денят ти трябва да е трийсет часа, за да печелиш парите, които трупаш в тези трудни времена. Независим превозвач, който се надпреварва с големите асове. Господи, трябва изобщо да не спиш.
Тобаяс не каза нищо. Допи си бирата, сгъна списанието и взе по-голямата част от рестото си от бара, като остави един долар бакшиш.
— Трябва да се откажеш от това — каза.