От масата се обадих по телефона на Джаки Гарнър и му казах, че имам малко работа за него. При все че вече наближаваше петдесетте, Джаки още живееше с майка си, която проявяваше умерена търпимост към пристрастието на сина си към експлозиви домашно производство и други импровизирани муниции, въпреки че строго му бе забранила да ги носи вкъщи. Напоследък в тези мили едипови взаимоотношения се бе прокраднало известно напрежение, предизвикано от факта, че Джаки бе започнал да се среща с жена на име Лайза, която, изглежда, много обичаше новото си гадже и настояваше той да се премести при нея, макар и още да не бе много ясно доколко бе информирана за цялата история с мунициите. Майката на Джаки виждаше в новата жена нежелана конкуренция за чувствата на сина й и напоследък бе започнала да играе ролята „Кой ще се грижи за мен, когато си тръгнеш?“, в която не влизаше лесно, защото някои бели акули бяха много по-слабо подготвени да живеят сами от госпожа Гарнър.
Ето защо Джаки, приклещен между тези два полюса на любов като осъден, чиито ръце са вързани за два състезателни коня с размахан над гърбовете камшик, като че ли се зарадва на моето обаждане и бе повече от готов да поеме едно иначе досадно проследяване, което обаче щеше да го избави от разправиите с двете жени в живота му. Казах му да не изпуска от поглед Джоуел Тобаяс, но ако Тобаяс се срещне с някого, тогава да проследи втория. Междувременно планирах да говоря с Роналд Стрейдиър, Скитащия елен, индианец пънобскот[10], който участваше в далаверите на ветераните и вероятно можеше да ми каже нещо повече за Тобаяс.
Но за момента имах други задължения: Дейв Еванс ме бе помолил да го заместя за седмичната доставка на бира в „Мечката“ и после да продължа като управител на бара до края на деня. Щеше да е дълга смяна, но Дейв го беше загазил, затова оставих Роналд Скитащия елен за другия ден и тръгнах за „Мечката“ навреме, за да посрещна камиона с пенливото питие. И понеже бе пълно с клиенти, следобедът се изниза бързо, дойде вечерта, а после и нощта, без в слабо осветения интериор на бара да се почувства особена промяна, докато най-сетне мина полунощ и чух зова на леглото.
Чакаха ме на паркинга. Бяха трима, всичките с черни скиорски маски и черни якета. Зърнах за миг единия, докато отварях вратата на колата, но в същия момент те вече ми се бяха нахвърлили. Замахнах с дясната ръка и едновременно с това нанесох кос удар с лакътя в лицето на някого от тримата. Накрая използвах като нож ключа от колата и почувствах как той сряза маска и разкъса кожата под нея. Чух ругатня и после получих силен удар в тила, който ме просна на земята. До слепоочието ми беше опрян пистолет и мъжки глас каза: „Достатъчно!“ Спря кола. Някой пъхна ръце под мишниците ми и ме изправи на крака. Нахлузиха чувал на главата ми, натикаха ме в колата и ме накараха да легна по корем на пода. Крак, обут в тежка обувка, настъпи врата ми. Извиха ръцете ми зад гърба и след секунди почувствах как върху кожата ми се стягат болезнено пластмасови белезници. Дуло на пистолет почука леко мястото, където бях ударен преди това, и от очите ми изскочиха искри.
— Стой долу и стой мирен.
Тъй като нямах друг избор, сторих каквото ми беше казано.
Поехме на юг по I-95. Ориентирах се по разстоянието, което изминахме до „Форест Авеню“ и завоя, който направихме, за да излезем на междущатската магистрала. Пътувахме не повече от петнайсет минути, преди да отбием наляво. Чух скриптене на чакъл под гумите, докато спирахме, и след това ме извлякоха от колата. Изпънаха ръцете ми високо над гърба, малко оставаше да ги измъкнат от ставите, и бях принуден да вървя превит надве. Никой не проговори. Отвори се врата. През чувала усетих миризма на застоял дим и урина. Тикнаха ме вътре — с помощта на ритник в задника, който ме запрати на пода. Някой се изсмя. Под мен имаше грапави плочи и миризмата на човешки изпражнения бе отвратително силна. Моите похитители заеха позиция около мен. Стъпките им отекваха. Бях на закрито, но звукът бе някак особен и имах усещане за пространство над главата си. Всъщност вече бях добил доста добра представа къде се намирам. Дори след всичките тези години мястото продължаваше да вони на пожар. Бях в „Блу Мун“ и разбирах, че е направена връзка между Джими Джуъл и мен. Онези, които ме бяха докарали тук, знаеха за нашата среща и бяха стигнали до погрешното заключение, че работя за него. Готвеха се чрез мен да изпратят съобщение на Джими и още преди да бяха започнали, бях сигурен, че ще е за предпочитане да предадат съобщението си лично.