Някой коленичи до мен и чувалът бе вдигнат до носа ми.
— Не искаме да те нараняваме.
Бе същият мъжки глас, който бе говорил и преди — спокоен и овладян, глас на по-млад мъж, в който няма враждебност.
— Може би трябваше да помислите за това, преди да ме бяхте повалили на паркинга — казах аз.
— Беше много бърз с онзи ключ. Стори ни се разумно да те поукротим. Впрочем стига любезности. Отговори на въпросите ми и ще се върнеш при твоята мощна кола, преди главата да те е заболяла наистина силно. Знаеш защо е всичко това.
— Така ли?
— Да, знаеш. Защо следиш Джоуел Тобаяс?
— Кой е Джоуел Тобаяс?
За известно време се възцари тишина, после гласът прозвуча отново, този път по-отблизо. Усетих мента в дъха на мъжа.
— Знаем всичко за теб. Ти си голяма работа, разхождаш се наоколо с пистолет и поставяш лошите момчета на място. Не ме разбирай погрешно: възхищавам ти се и одобрявам направеното от теб. Ти си на страната на добрите и това е достойно за уважение. Затова още дишаш, вместо да потъваш в мочурището с нова дупка в главата, през която да влиза вода. Ще те попитам още веднъж: защо следиш Джоуел Тобаяс? Кой те е наел, Джими Джуъл ли получава информацията? Говори сега или ще замълчиш завинаги.
Главата ми се цепеше, ръцете ме боляха. Нещо остро бодеше дланта ми. Можех просто да им кажа, че Бенет Пачет ме е наел, защото мисли, че Джоуел Тобаяс малтретира приятелката си. Можех, но не го сторих. Не беше само от загриженост за безопасността на Бенет; имаше и известна доза инат. От друга страна, понякога почти няма разлика между ината и принципите.
— Както вече казах, не познавам никакъв Джоуел Тобаяс.
— Съблечи го — каза друг глас. — Съблечи го и му го начукай отзад.
— Чу ли? — попита първият. — Някои от моите приятели тук не държат толкова на любезностите. Може да изляза да изпуша една цигара и да ги оставя да се позабавляват с теб. — В задника ми опря нож и отскочи към слабините. Дори през панталона усетих колко бе остър. — Това ли искаш? После няма да си съшият мъж, това е сигурно. Всъщност ще станеш курва.
— Грешите — казах аз с повече смелост, отколкото притежавах.
— Голям глупак си, господин Паркър. Сам ще ни кажеш истината най-много след минута. Гарантирам ти го.
Той пусна чувала да падне над носа и устата ми. Нечии ръце ме сграбчиха за краката и чух неприятно прашене на отлепващ се от ролката як скоч, преди да бъде омотан стегнато около прасците ми. Усукаха здраво чувала около адамовата ми ябълка. След това ме вдигнаха и ме понесоха през помещението. Бях обърнат така, че лицето ми беше нагоре, после повдигнаха краката ми по-нависоко от главата.
Гласът заговори отново.
— Това няма да ти хареса — каза той — и бих предпочел да не ми се налагаше да го правя, но се налага.
Все още успявах да дишам през зеблото, но вече започвах да се задушавам. Опитах да контролирам дишането си, като броях тихо наум от едно до десет. Бях стигнал до три, когато усетих дъх на вмирисана вода, след което бях натопен в нея с главата надолу.
Опитах се да потисна рефлекса за дишане, да задържа въздуха, но пръст намери с пипане слънчевия ми сплит и започна да го притиска. Водата нахлу в носа и устата ми. Започнах да кашлям. После започнах да се давя. Не беше просто усещане, че се давя, главата ми се пълнеше с вода. Когато вдишах, чувалът се залепи за лицето ми и поех течност. Когато опитах да я изкашлям, в гърлото ми нахлу още вода. Започнах да губя представа дали вдишвам или издишвам, кое е горе и кое долу. Сигурен бях, че съм на път да загубя съзнание, когато ме извадиха и ме сложиха на пода. Дръпнаха чувала от долната половина на лицето ми. Обърнаха ме настрани и позволиха да изкашлям водата и храчките.
— Там, откъдето дойде това, има още много, господин Паркър — каза провеждащият разпита, защото той бе тъкмо това: провеждащ разпита ми и мой инквизитор. — Кой те нае? Защо се срещна с Джими Джуъл?
— Не работя за Джими Джуъл — изстенах аз.
— Тогава защо отиде днес в бара му?
— Беше непредвидено посещение. Виж, аз…
Чувалът отново бе дръпнат надолу, бях вдигнат и потопен, пак ме вдигнаха и пак ме потопиха, но нямаше повече въпроси, нито възможност да спра всичко това и мислех, че ще умра. Когато потънах за четвърти път, бях готов да им издам всичко само и само да се сложи край на изтезанието, наистина всичко. Стори ми се, че чух някой да казва: „Ще го убиеш“, но без всякаква тревога. Беше просто констатация.