Извадиха ме от водата и отново ме сложиха на пода, но още имах чувството, че се давя. Чувалът бе долепен до носа и устата ми и не можех да дишам. Мятах се на пода като умираща риба и се опитвах да избутам чувала, без да ме е грижа, че раздирам лицето си в плочите през зеблото. Накрая се смилиха и го дръпнаха. Трябваше да се насиля, за да поема въздух, защото дихателната ми система сякаш се беше затворила, очаквайки вода, а не въздух. Легнал с лицето надолу, усетих ръце, които натискат гърба ми и изкарват течността от дробовете ми. Докато излизаше, тя изгаряше гърлото и ноздрите ми, сякаш беше киселина, а не мръсна вода.
— Господи — каза същият глас, който беше предупредил, че може да умра, — той направо изгълта половината варел.
Първият заговори отново:
— За последен път питам, господин Паркър, кой те нае да следиш Джоуел Тобаяс?
— Стига вече — изпъшках аз. Ненавиждах умолителния си тон. Бяха ме пречупили. — Стига вече…
— Само бъди откровен с нас. Но това е последният ти шанс. Следващия път ще те оставим да се удавиш.
— Бенет Пачет — промърморих. Срамувах се от своята слабост, но не исках да потъвам отново. Не исках да умирам по този начин. Пак се закашлях, но този път излезе по-малко вода.
— Бащата на Деймиън — обади се трети глас, който не бях чувал до този момент. Беше по-дълбок от останалите, глас на чернокож мъж. Звучеше уморено. — Той говори за бащата на Деймиън.
— Защо? — поде отново първият глас. — Защо те е наел?
— При него работи приятелката на Джоуел Тобаяс. Загрижен беше за нея. Опасяваше се, че Тобаяс я бие.
— Лъжеш.
Усетих, че посяга отново към чувала, и се дръпнах.
— Не — казах, — това е истината. Бенет е добър човек. Просто се тревожеше за момичето.
— Мамка му — каза чернокожият. — И всичко това само защото Джоуел не може да сложи жена си на място!
— Тихо! Момичето казало ли е на Пачет нещо, което да го накара да мисли така?
— Не. Това са само негови подозрения, нищо повече.
— Но в цялата работа има и нещо повече от това, нали? Кажи ми. Стигнали сме дотук. Още малко и свършваме.
Не ми бе останало никакво достойнство.
— Той иска да разбере защо е умрял синът му.
— Деймиън се застреля. Това „защо“ няма да му го върне.
— На Бенет му е трудно да го приеме, загубил е момчето си, единствения си син. Боли го.
Известно време не бе казано нищо повече и аз видях първата искрица надежда, че все пак е възможно да се измъкна жив от всичко това и може би че Бенет няма да пострада заради моята слабост.
Разпитващият се наведе към мен. Усетих топлината на дъха му върху бузата си и почувствах ужасяващата интимност, която е част от пакта между изтезаван и изтезаващ.
— Защо проследи Тобаяс до камиона му?
Изругах наум. Ако Тобаяс също ме бе проследил, бях в по-лоша форма, отколкото мислех.
— Пачет не го харесва и искаше да представи на момичето доказателства, които да я накарат да го остави. Помислих си, че може да се среща с някоя друга. Затова го следях.
— А Джими Джуъл?
— Тобаяс кара камион. Джими Джуъл познава този бизнес.
— Джими Джуъл познава контрабандата.
— Той ми каза, че се е опитал да привлече Тобаяс да работи за него, но той не приел. Това е всичко, което знам.
Инквизиторът ми се замисли върху думите ми.
— Звучи почти правдоподобно — каза той. — Не много убедително, но правдоподобно. Изкушен съм да приема, че си искрен, поради липса на доказателства за противното, обаче знам, че си умен човек. Любопитен си. Почти съм сигурен, че сексуалните наклонности на Джоуел Тобаяс не са единственото, което е събудило интереса ти.
Виждах войнишките му обувки през дупка в дъното на чувала, бяха черни и лъскави. Те се отдалечиха от мен. Наблизо се водеше разговор, който бе твърде тих, за да разбера за какво става дума. Вместо това се концентрирах върху дишането. Треперех и гърлото ми беше раздрано. След малко чух приближаващи стъпки и черните обувки се появиха отново в зрителното ми поле.
— Сега слушай, господин Паркър. Благополучието на момичето не е нещо, за което трябва да се тревожиш. То не е в опасност, гарантирам ти го. За теб няма да има други последствия, нито за господин Пачет, при положение че и двамата се оттеглите. Давам ти думата си. Тук няма малтретирани, ясно ли е? Няма такива. Каквото и да подозирате или да мислите, че знаете, имате грешка.
— Думата ти на войник? — Усетих, че реагира, и се приготвих за удара, но такъв не последва.