— Очаквах, че ще се окажеш хитрец — каза той. — Не си втълпявай разни неща. Сигурен съм, че си много ядосан или ще бъдеш, щом те пуснем да си вървиш, и ще се изкушиш да търсиш разплата, но аз на твое място не бих го направил. Започнеш ли да ни преследваш, ще те убием. Това не те засяга. Повтарям: това не те засяга. Съжалявам, че трябваше да постъпим така с теб, наистина съжалявам. Ние не сме животни и ако ни бе оказал съдействие още в началото, нямаше да стигнем дотук. Приеми го като трудно научен урок. — Той отново дръпна чувала надолу. — Свършихме. Върнете го при колата и се дръжте внимателно с него.
Лепенката бе махната от краката ми. Помогнаха ми да се изправя и ме придружиха до колата. Аз бях дезориентиран и слаб и на средата на пътя се наложи да спра, за да повърна. Държаха ме здраво за лактите, но поне не ме принуждаваха да вървя превит надве с вдигнати зад гърба ръце. Този път бях напъхан в багажника, не отзад в колата. Когато стигнахме до „Мечката“, ме сложиха да легна на паркинга с лицето надолу и ми свалиха белезниците. Ключовете от колата издрънчаха до мен. Гласът, който преди бе споменал жената на Тобаяс, ме предупреди да не откривам главата си, преди да съм преброил до десет. Останах, където бях, докато не потеглиха, после се изправих бавно и се довлякох до края на паркинга. Успях да зърна задните светлини на отдалечаващ се бързо автомобил. Червен, помислих си. Може би беше форд. Твърде далече бе, за да различа номера.
„Мечката“ бе потънала в мрак и моята кола беше единствената, която бе още на паркинга. Не се обадих в полицията. Не се обадих на никого. Не и тогава. Вместо това подкарах към къщи и по целия път се борих с повдигането. Ризата и дънките ми бяха мръсни и скъсани. Изхвърлих ги на боклука още щом стигнах до къщата. Исках да взема душ, да изчистя мръсотията на „Блу Мун“ от кожата си, но предпочетох просто да се изтъркам на умивалника. Не бях готов да преживея отново усещането от изливаща се в лицето вода.
Онази нощ се будих на два пъти, когато чаршафите докосваха лицето ми, и започвах панически да ги дърпам от себе си. След това реших да спя върху тях и лежах буден, докато мозъкът ми разбъркваше имена като карти: Деймиън Пачет, Джими Джуъл, Джоуел Тобаяс. Пусках отново в съзнанието си гласовете, които бях чул, усещането за унижение, което бях изпитал, когато ме заплашваха с изнасилване. Опитвах да ги разпозная, като ги чуя отново. Оставих гнева да тече през мен като електрически ток.
Трябваше да ме убиете. Трябваше да ме оставите да се удавя в онази вода. Защото сега аз ще започна да ви преследвам и няма да бъда сам. Хората, които ще взема със себе си, ще струват колкото десетима от вас, независимо от военната ви подготовка. Каквото и да правите, с каквото и да се захванете, ще направя всичко на пух и прах и ще ви оставя да умрете в отломките. Заради онова, което ми сторихте, ще ви избия всичките.
8
Тялото на Джеремая Уебър бе открито от любимата му дъщеря, след като той пропусна да й определи среща за обяд, среща, която тя очакваше с нетърпение не само заради естествената любов на детето към своя родител, но поне в равна степен и заради желанието да го изръси с няколко долара и да хапне свястна храна. Сюзън Уебър обичаше баща си, но той беше странен човек, а и майка й беше намекнала, че финансовите му дела нямало да издържат по-внимателно вглеждане. Недостатъците му като съпруг бяха само едната страна на несъвършената му природа; ако питаха първата му бивша съпруга, той не можеше да бъде на висота при никакви обстоятелства, освен когато ставаше дума за осигуряване на благополучието на тяхната дъщеря. Поне в това отношение можеше да разчита, че той ще се прояви откъм така наречената своя добра страна. И както вече споменахме, тя харесваше Джеремая Уебър. Втората му бивша съпруга, която вече нямаше никакви чувства към него, го смяташе за влечуго.
Когато дъщеря му откри тялото на баща си да лежи на пода в кухнята, първата й мисъл бе за грабеж или покушение. После видя пистолета до ръката му и като си помисли за предполагаемото му несигурно финансово положение, се запита дали не бе посегнал сам на живота си. Макар и в шок, тя бе запазила достатъчно самообладание, за да използва мобилния си телефон и да повика полицията, както и да не докосва нищо в стаята. След това поговори с майка си, докато чакаше пристигането на полицията. Седеше отвън, не вътре. Миризмата в къщата я разстройваше. Това бе дъхът на бащината й тленност. И на още нещо, нещо, което не можеше да определи. По-късно щеше да го опише на майка си като застояла миризма на кибритени клечки, запалени в опит да се замаскира зловонието след обстойно посещение в тоалетната. Изпуши една цигара, поплака и изслуша майка си, която я уверяваше през собствените си сълзи, че не е възможно Уебър да се е застрелял сам.