— Той бе егоист — каза тя, — но не бе чак такъв егоист.
Водещият разследването детектив скоро стигна до извода, че Джеремая Уебър не може да е отнел сам живота си, освен ако не е бил перфекционист, който след като е оплескал първия изстрел, е имал волята и силата да насочи към главата си втори, за да довърши започнатото. При положение че ъгълът, под който бе влязъл куршумът, би изисквал от него да е също и акробат, а дори може би свръхчовек, като се имат предвид катастрофалните наранявания, причинени от първия изстрел. Така че Джеремая Уебър явно беше убит.
И все пак, и все пак…
По ръката му имаше следи от барут. Вярно, че убиецът или убийците му биха могли да допрат пистолета до главата и да натиснат пръста му върху спусъка, за да произведат изстрел, но това обикновено се случваше само във филмите и бе по-лесно да се каже, отколкото да се стори. Нито един професионалист не би поел риска да сложи пистолет в ръката на човек, който не иска да умре. Най-малкото имаше риск, преди да успеят да го накарат да прати куршум в главата си, човекът да стреля в тавана или в пода, или в главата на друг. Освен това нямаше никакви следи от борба и никакви белези по тялото му, които да сочат, че в даден момент Уебър е бил подлаган на принуда.
— Ами ако е стрелял сам — подхвърли един от детективите, — не е успял и тогава някой друг се е смилил над него и е довършил работата?
Но кой стои безучастно и гледа как го убиват? Болен ли е бил Уебър, или толкова съкрушен от проблемите си, финансови или не, че не е виждал друг изход, освен да се самоубие? Възможно ли беше да е намерил човек, който да е така лоялен, че да остане до него, докато стреля в главата си, и когато опитът се оказва несполучлив, да изстреля втори куршум, който да го спаси от страданията? Не изглеждаше много правдоподобно. Но беше по-вероятно самоубийството да е било принудително и чужди ръце да са сложили пръста на Уебър върху спусъка и да са упражнили необходимия натиск, за да изпратят първия куршум в мозъка му, и пак те да са го довършили, вместо да го оставят да умира мъчително в собствената си кухня.
И все пак, и все пак…
Кой би опитал да направи така, че убийството да изглежда като самоубийство, и след това би развалил цялата добре свършена работа, като изстреля втори куршум?
Един аматьор, ето кой. Един аматьор или просто някой, когото не го е грижа кое как ще изглежда. Освен това оставаше въпросът за винените чаши, общо три: една разбита на пода, а другите две на кухненската маса. И от двете бе пито, и по двете имаше пръстови отпечатъци. Не, това не бе съвсем вярно. И двете бяха покрити с пръстовите отпечатъци на Уебър, а по втората имаше и петна, които бяха досущ като пръстови отпечатъци, само че когато ги изследваха, не откриха никакви дъги, спирали или примки. Липсваха всякакви фигури, което водеше до предположението, че в кухнята с Уебър е имало поне още един човек, който е носел ръкавици или някакъв пластир, за да замаскира отпечатъците си, в началото може би за да успокои Уебър, защото кой убиец ще иска да остави върху винена чаша следа от присъствието си на местопрестъплението? Чашата бе изпратена за изследване с надеждата, че от нея ще може да бъде иззета ДНК. По-късно същото това изследване щеше да открие в слюнката от чашата присъствие на необикновени химически компоненти: някакво лекарство. Умен лаборант, работил почти само по интуиция, бе изолирал от слюнката лекарството 5-флуороурасил, или 5-FU, обикновено използвано за лечение на плътни тумори.
Така беше установено, че вторият човек в кухнята през нощта, когато бе умрял Джеремая Уебър, е бял мъж на химиотерапия, което водеше към възможното решение на въпроса за пръстовите отпечатъци: някои медикаменти, използвани при лечението на рака, между които капеситабина, причиняваха възпаление на дланите и ходилата, водещи до лющене на кожата, поява на мехури и след време до изличаване на папиларните линии. За съжаление по времето, когато това беше установено, бяха минали седмици от откриването на тялото и последвалите събития се бяха развили докрай.
И така, един ден след като тялото беше открито, полицията започна да проучва бившите съпруги на Уебър, дъщеря му и неговите бизнес партньори. В течение на времето щяха да стигнат до не една задънена улица, но най-странната от всички бе кореспонденцията в архивите на Уебър, свързана с една институция, наречена Фондация „Гутлиб“, или, по-често, „фондацията“. Защото тази фондация сякаш не съществуваше. Адвокатите, които претендираха, че я представляват, бяха мошеници със съсипана репутация и твърдяха, че никога не са се срещали лично с човек от фирмата. Всички сметки се заплащали с пощенски записи и всички комуникации се осъществявали чрез „Яху“. Жената, която приемаше съобщения за фондацията, работеше в дъното на квартален супермаркет в Натик, в будка заедно с още пет други жени, всичките представящи се за секретарки или посреднички на компании или бизнесмени, чийто офис беше колата или спалнята им, или някоя маса в кафене. Компанията за секретарски услуги „СекСърв“ (чието име според детективите, разследващи смъртта на Уебър, бе неизчерпаем източник на недоразумения, особено когато биваше изговорено гласно) информира полицията, че всички сметки, касаещи фондацията, са заплатени отново с пощенски запис. „СекСърв“ не бе повдигала никакви възражения срещу тази форма на заплащане: в края на краищата тя бе напълно законна. Известно бе, че някои от останалите клиенти на компанията плащаха с торби монети от двайсет и пет цента, а при сегашното положение на нещата шефът на „СекСърв“, чието име беше Обрад, бе благодарен, когато изобщо му плащаха.