— Впрочем какво е това име Обрад? — попита един от детективите.
— Сръбско — отвърна Обрад. — Означава правя щастлив.
Дори го беше написал на визитните си картички: ОБРАД ПРАВЯ ЩАСТЛИВ. Полицаите се изкушаваха да поправят граматиката му и да му обърнат внимание, че подобни твърдения, в съчетание с възможните недоразумения, могат някой път да му донесат неприятности, но не го сториха. Обрад бе добронамерен и ентусиазиран. Не искаха да нараняват чувствата му.
— И никога не сте се срещали с човек, който е свързан с фондацията?
Обрад поклати глава.
— Сега всичко се прави по интернет. Те попълват формуляр и превеждат парите, а аз правя щастлив.
Обрад дори им представи копие от формуляра на оригиналния договор, попълнен по интернет. Успяха да го проследят до интернет кафене в Провидънс, Роуд Айлънд, и там следата се прекъсна. Записите идваха от различни пощенски станции в цяла Нова Англия. Никога не използваха една и съща пощенска станция два пъти и преводите не можеха да се проследят, защото пощите в САЩ не приемаха кредитни карти за заплащане на пощенски записи. Така че седяха и чакаха съдебни решения да прегледат записите от охранителните камери във въпросните пощенски станции.
Съществуването на фондацията безпокоеше разследващите полицаи, но опитите да стигнат до нея ги довеждаха най-много до пощенски станции и интернет кафенета. Както се оказа впоследствие, фондацията бе Ирод и това бе само едно от имената, които използваше, за да прикрие своите далавери. След смъртта на Уебър фондацията на практика престана да съществува. Ирод беше решил след време да я активира отново под някаква друга форма. Уебър получи своето наказание и малката група хора, сред която известно време се бяха движили двамата, щяха да се досетят за причината. Ирод не се тревожеше, че някой може да се обърне към полицията. Всички те имаха нещо за криене, всеки един от тях.
Две нощи след смъртта на Уебър местопрестъплението все още бе заградено с жълта лента, но в къщата вече нямаше полицейско присъствие. Алармената система работеше и местните патрули минаваха редовно оттам, за да сплашват зяпачите. Алармата в къщата се включи в 12,50 ч. след полунощ. Местните полицаи пристигнаха пред вратата точно когато часовникът сочеше 13,10. Предната врата беше затворена и всички прозорци изглеждаха залостени. Зад къщата намериха гарван с прекършен врат. Изглеждаше, че се е блъснал в кухненския прозорец и е задействал алармата, при все че никой от двамата полицаи не си спомняше да е виждал гарван среднощ.
В 13,30 алармата се включи отново, в 13,50 се включи за трети път. Мониторинговата система на охранителната компания показваше, че сигналът всеки път идва от кухненския прозорец, под който бе намерен мъртвият гарван. Решиха, че има някаква повреда, която ще потърсят на сутринта. По искане на полицията алармената система беше изключена.
В 14,10 след полунощ кухненският прозорец беше отворен отвън с помощта на тънка метална пластина, извита в средата, така че горната половина бе перпендикулярна на долната и можеше да се завърти, за да избута резето и отвори прозореца. Някакъв човек се прехвърли през прозореца и скочи тихо на пода в кухнята. Подуши несигурно въздуха, после запали цигара. Ако осветлението бе по-добро и ако имаше кой да го види, той би го описал като чорлав мъж с вехто сако и панталон в почти, но не напълно еднакъв нюанс на черното. Ризата му можеше някога да е била бяла, но сега сивееше като кост и яката й беше оръфана. Дългата му коса беше пригладена назад с брилянтин и откриваше отчетливото оплешивяване от двете страни на челото. Зъбите, както и ноктите му, бяха пожълтели от дългогодишното пушене. Движенията му бяха грациозни, макар и с хищническата грация на скат или паяк.