Той бръкна в джоба на сакото и извади фенерче. Дръпна пердетата на кухненския прозорец, изви главата на фенерчето и остави лъча му да играе по масата, столовете и засъхналата кръв на пода. Не се движеше, а просто следеше светлината с очи, оглеждаше всичко, но не докосваше нищо. Когато свърши с изследването на кухнята, мина през другите стаи в къщата, като само разглеждаше, както и досега, без да пипа. Накрая се върна в кухнята, запали друга цигара от първата и се избави от фаса, като го пусна в умивалника. После отстъпи заднишком към вратата, свързваща кухнята с коридора, облегна се на рамката и опита да установи къде точно бе източникът на безпокойството му.
Смъртта на Уебър не бе дошла съвсем неочаквано. Човекът в кухнята бе наблюдавал отблизо дейността му и дейността на другите като него. Отсъствието на скрупули, което се забелязваше при тях от време на време, не го изненадваше. Всички колекционери бяха еднакви: желанието понякога надделяваше над доброто у тях. Но Уебър всъщност не беше колекционер. Вярно, че беше запазил някои неща за себе си през годините, но печелеше парите си като посредник, помагач, параван за други хора. От лица като него се очакваше известна добросъвестност. Те може понякога да настройваха двама купувачи един против друг, но рядко прибягваха до откровени измами. Това би било неразумно, защото краткосрочната печалба от една-единствена нечестно сключена сделка можеше да съсипе завинаги репутацията им. В случая с Уебър последствията, изразяващи се в размазаните по пода кръв и сиво вещество, бяха фатални. Посетителят пое дълбоко дима от цигарата, ноздрите му потръпнаха. Миризмата, която бе разтревожила толкова дъщерята на Уебър и която, за неин срам, тя свърза с отпускането на бащините си мускули след смъртта му, беше отслабнала, но сетивата на проникналия в къщата бяха силно изострени и в общи линии незасегнати от пристрастяването му към цигарите. Миризмата го безпокоеше. Тя бе неприсъща за къщата. Беше й чужда.
Зад него бе тъмнината на коридора, но той не бе празен. В мрака се движеха силуети, сиви фигури с кожа като изсушен плод, форми без съдържание.
Кухи хора.
И макар да усети, че се събират, не се обърна. Те бяха негово творение въпреки омразата си към него.
Мъжът, който стоеше в кухнята, наричаше себе си Колекционера. Понякога се представяше с името Кушиел, демонът, известен като тъмничар на ада, което може би бе само демонстрация на черен хумор. Той не беше колекционер като онези, на които Уебър бе предлагал разни предмети. Колекционера гледаше на себе си по-скоро като на човек, който урежда дълговете и възстановява балансите. Имаше хора, които биха го нарекли дори убиец, защото в крайна сметка той вършеше тъкмо това, но подобно твърдение би представлявало неразбиране на дейността, с която се занимаваше. Онези, които убиваше, бяха проиграли със своите грехове правото да живеят. И което беше по-важно, душите им бяха продадени, а без душа тялото е само празен съд, който трябва да бъде строшен и изхвърлен. От всеки човек, когото убиваше, той вземаше малък подарък, често предмет с особено голяма сантиментална стойност за жертвата. Това бе неговият начин да ги запомня, макар да получаваше от тази своя колекция и значително удоволствие.
И само как бе нараснала тя с годините!
Понякога тези бездушни същества се застояваха и Колекционера намираше цел, която да ги раздвижи, дори ако тази цел бе само да умножават собствения си брой. Сега, докато те беззвучно се движеха насам-натам зад гърба му, усети промяна в тяхното настроение, ако за такива загубени, отчаяни човешки обвивки можеше да се каже, че са запазили дори и подобие на истински човешки емоции, различни от гнева. Бяха изплашени, но това беше страх, примесен с…
Очакване ли?
Те бяха като тълпа хулиганчета от детска площадка, тероризирани от някой по-силен от тях, очакващи идването на главатаря, на истинския тартор, онзи, който ще прати узурпатора обратно на мястото, което му се полага.
Колекционера рядко се чувстваше несигурен, той знаеше твърде много за този затворен свят и ловуваше в сенките му. Той бе този, от когото трябваше да се боят всички, хищникът, съдията, незнаещ милост.
Но тук, в тази скъпо обзаведена кухня на къща в богато предградие, Колекционера бе неспокоен. Подуши отново въздуха и усети притаеното зло. Отиде до прозореца, протегна ръка към пердетата, но спря, сякаш се боеше от онова, което може да види. Накрая ги дръпна настрани и едновременно с това отстъпи назад, вдигнал леко дясната си ръка да се предпази.