Нямаше друго освен собственото му отражение.
Но имаше нещо друго и то не беше мъжът, който бе произвел изстрела, убил Уебър, защото Колекционера знаеше всичко за него: Ирод, който винаги търсеше и никога не намираше; Ирод, който се криеше зад измислени имена и компании, който беше толкова умен и такъв специалист в укриването, че понякога дори Колекционера не успяваше да го открие. И неговото време щеше да дойде някога. В края на краищата Колекционера вършеше работата на Бога. Той бе Божият убиец, а кой можеше да се надява, че ще се скрие от Всевишния?
Но това не бе Ирод, беше друг и Колекционера усещаше миризмата му в ноздрите си и вкуса му на езика си, виждаше едва ли не и най-бледата следа от неговото присъствие, както кондензирана влага от дъха си върху стъклото. Той бе присъствал тук и бе наблюдавал как Уебър умира. Чакай! Очите на Колекционера се разшириха, когато започна да прави връзките и предположенията му изкристализираха в убеждения. Не бе наблюдавал как Уебър умира, наблюдавал бе Ирод, докато Уебър умира.
Тогава Колекционера разбра защо това място го беше привлякло, разбра защо Ирод си прави собствена частна колекция от тайнствени вещи, макар да считаше, че самият Ирод още не разбира напълно крайната цел на своите усилия.
Той бе тук. Дошъл бе най-сетне: Смеещият се мъж, Старият изкусител.
Онзи, който чака зад стъклото.
9
Събудих се неотпочинал и с болка дълбоко в гърлото, в носа и дробовете. Дясната ми ръка не искаше да спре да трепери и горещата вода се разплиска по ризата ми, когато опитах да си направя чаша кафе. Накрая се оказа, че напразно съм си правил труда, кафето и без това миришеше на мръсна вода. Седнах на стол и вперих поглед в мочурищата; гневът от предишната нощ ме беше напуснал, за да бъде сменен от апатия, която не беше достатъчно дълбока, за да разсее страха. Не исках да мисля за Бенет Пачет и неговия мъртъв син, нито за Джоуел Тобаяс и варели, пълни с връхлитащ те мрак. Преживявал бях и преди посттравматичен шок, но никога чак такъв. В добавка към болката и страха изпитвах и срам, задето бях назовал Бенет Пачет. Всички ние искаме да вярваме, че за да предпазим друг човек и за да спасим малка част от себе си, сме способни да издържим на мъчения, ала това не е вярно. Всеки се пречупва след време и аз бих казал абсолютно всичко, което искат от мен, за да не позволя да ме удавят в онази застояла вода. Бих признал престъпления, които не съм извършил, и бих обещал да извърша престъпления, несъвместими с природата ми. Бих могъл да предам дори собственото си дете и мисълта за това ме накара да се свия в себе си като какавида. Онези в „Блу Мун“ ме бяха лишили от мъжественост.
След време се обадих на Бенет Пачет. Преди да успея да кажа нещо, той ми съобщи, че този ден Карън Емъри не е дошла на работа и не е вдигнала телефона, когато я е потърсил вкъщи. Каза, че се тревожи за нея, но аз го прекъснах. Запознах го със случилото се от предишната нощ и му признах какво бях сторил. Това като че ли не му направи особено впечатление, дори не го изненада.
— Военни ли бяха? — попита.
— Бивши военни, струва ми се, и знаеха за Деймиън. По тази причина искам да вярвам, че няма да ти създават неприятности, стига да се върнеш към скръбта по сина си и престанеш да вдигаш шум.
— Ти така ли би постъпил, господин Паркър? Това ли искаш от мен? Ще се оттеглиш ли от всичко това?
— Не знам. В момента имам нужда от малко време.
— За какво? — Обаче звучеше отчаяно, сякаш нито един от отговорите, които бях в състояние да му дам, не би го задоволил.
— За да намеря отново гнева си — отвърнах аз и може би някак успях да улуча единствения подходящ отговор.
— Когато го сториш, аз ще съм тук — каза той и затвори.
Не зная колко време седях на онзи стол, но по някое време си наложих да стана на крака. Трябваше да направя нещо, иначе щях да потъна със същата неизбежност, както ако мъжете в „Блу Мун“ ме бяха оставили да падна надолу с главата на дъното на онзи варел със застояла вода.
Взех телефона и се обадих в Ню Йорк. Време бе да потърся по-сериозна помощ. След това взех душ и се заставих да изложа лицето си на падащата вода.
Джаки Гарнър се свърза с мен час по-късно.
— Изглежда, че Тобаяс се изнася — каза той. — Стегнал си е пътната чанта и сега е при камиона, прави му последна проверка.