Звучеше логично. Те сигурно мислеха, че са ме сплашили достатъчно и вече могат спокойно да пристъпят към онова, което са запланирали. Почти бяха познали.
— Остани по следите му колкото можеш по-дълго — казах. — Той ще прави курс до Канада. Имаш ли паспорт?
— Вкъщи е. Ще се обадя на мама. Тя ще ми го донесе. Дори ако Тобаяс потегли, мога да го следя, докато тя ме настигне. Мама кара като дявол.
Вярвах му.
— Ти добре ли си? — попита Джаки. — Звучиш като болен.
Разказах му в общи линии какво се бе случило предишната нощ и го предупредих да се движи на разстояние от Тобаяс.
— Когато разбереш по кой маршрут ще се движи, можеш да го изпревариш и да го чакаш оттатък границата. При първия знак за някакви неприятности веднага го зарежи. Тези типове не се шегуват.
— Значи не се отказваш от случая?
— Мисля, че не. Всъщност ще си имаш компания.
— От Ню Йорк ли? — попита Джаки и не му се удаде напълно да скрие надеждата в гласа си.
— От Ню Йорк.
— Леле, чакай само да кажа на братята Фулси — каза той, развълнуван като дете на Коледа. — Ще паднат!
Почуках три пъти, като изчаквах минута-две преди всяко почукване, преди Карън Емъри да отвори. Тя беше по халат и пантофи, косата й беше невчесана и видът й издаваше, че не бе спала добре. Знаех как се чувства. Освен това беше плакала.
— Да? — каза Карън. — Какво…
Млъкна и ми хвърли бърз поглед.
— Вие сте онзи, нали? Онзи, който бе в ресторанта.
— Да. Името ми е Чарли Паркър. Аз съм частен детектив.
— Изчезвайте.
Тя затръшна вратата и кракът ми не беше там да я спре. Да пъхаш крак в чужда врата е добър начин да бъдеш осакатен или пръстите ти да бъдат счупени. Освен това бе нахлуване в чужда собственост, а репутацията ми пред ченгетата и без това не беше блестяща. Опитвах да не се маскаря повече.
Почуках отново и продължих да чукам, докато Карън не се появи отново на вратата.
— Ако не ме оставите на мира, ще повикам полиция. Предупреждавам ви.
— Не мисля, че ще извикате ченгетата, госпожице Емъри. Това не би се харесало на приятеля ви.
Беше удар под кръста, но както повечето удари под кръста попадна на място. Тя прехапа устни.
— Моля ви, просто си вървете.
— Бих искал да поговоря с вас. Повярвайте, аз рискувам повече, отколкото вие. Няма да ви създавам никакви неприятности. Моля ви само за няколко минути от вашето време и после си тръгвам.
Тя хвърли поглед покрай мен, за да се увери, че на улицата няма никого, после отстъпи встрани, за да ме пусне да вляза. През вратата се влизаше направо в жилището, отпред беше кухнята, а вдясно имаше стълбище и нещо, което приличаше на вход за мазе. Тя затвори входната врата след мен и застана със скръстени ръце в очакване да заговоря.
— Може ли да седнем? — попитах.
Карън сякаш се готвеше да откаже, после омекна и ме заведе в кухнята. Помещението беше светло и ведро, декорирано в бели и жълти тонове. Миришеше на прясна боя.
Седнах до масата.
— Имате хубава къща — казах.
Тя кимна.
— Къщата е на Джоуел. Свършил е цялата работа сам. — Облегна се на умивалника, не седна, за да запази възможно най-голяма дистанция между нас. — Казвате, че сте частен детектив? Май трябваше да поискам някакви документи за самоличност, преди да ви пусна да влезете.
— Обикновено е добра идея — отвърнах. Отворих портфейла си и й показах разрешителното си. Тя го погледна бегло, без да го докосва.
— Познавах малко майка ви. Учехме в една и съща гимназия.
— О, мама сега живее в Уесли.
— Много хубаво — казах, тъй като не можах да измисля нищо по-подходящо.
— Не съвсем. Новият й съпруг е голям идиот. — Тя порови в джобовете на халата си и извади запалка и пакет цигари. Запали една и върна пакета и запалката в джоба. Не ми предложи. Аз не пуша, но винаги е учтиво да се попита.
— Джоуел казва, че ви е наел Бенет Пачет.
Нямаше как да го отрека, обаче ако не друго, вече знаех, че мъжете в „Блу Мун“ са говорили след това с Тобаяс и той на свой ред е говорил с приятелката си.
— Така е.
Тя завъртя разгневено очи.
— Намеренията му бяха добри. Тревожеше се за вас.
— Джоуел мисли, че не бива повече да работя там. Казва, че трябва да напусна и да си намеря друга работа. Скарахме се заради това.
Тя ме погледна сърдито, явно искаше да покаже, че вината е моя.
— А вие какво мислите?
— Обичам го и обичам тази къща. Ако се стигне дотам, сигурно ще се намерят и други работни места, но предпочитам да си остана при господин Пачет. — Очите й се навлажниха. От дясното й око се търкулна сълза и тя побърза да я изтрие.