Целият този случай беше голяма каша. Случваше се понякога. Дори не бях много наясно защо съм дошъл, освен за да се уверя, че Джоуел Тобаяс не е сторил с Карън Емъри същото, каквото навремето Клифи Андреас със Сали Кливър.
— Джоуел удрял ли ви е, малтретирал ли ви е по някакъв начин, госпожице Емъри?
Последва дълга пауза.
— Не, не както мислите вие и господин Пачет. Преди седмица се скарахме и нещата излязоха от контрол, това е.
Наблюдавах я внимателно. Не останах с впечатлението, че за пръв път яде бой от гадже. От начина, по който говореше, можеше да се съди, че приема шамарите като риск на професията, обратната страна на връзките с определен тип мъже. Ако това се случваше достатъчно често, жената можеше да започне да мисли, че вината е нейна, че нещо у нея, някакъв недостатък в психиката кара мъжете да реагират по определен начин. Ако Карън Емъри още не мислеше така, беше на път да започне.
— За пръв път ли ви удря?
Тя кимна.
— Беше — как му казваха? — „нехарактерно“ за него. Джоуел е добър човек. — Тя се позапъна на последните три думи, сякаш се мъчеше да убеди не само мен, но и себе си. — Просто в момента е под голямо напрежение.
— Наистина ли? И защо така?
Карън повдигна рамене и отклони поглед.
— Трудно е да работиш за себе си.
— Джоуел говори ли с вас за своята работа?
Тя замълча.
— Заради това ли се карахте?
Отново никакъв отговор.
— Страх ли ви е от него?
Карън облиза устни.
— Не. — Този път излъга.
— А приятелите му, другарите му от войската? Какво ще кажете за тях?
Тя смачка изпушената наполовина цигара в пепелника и каза:
— Време е да си тръгвате. Можете да кажете на господин Пачет, че съм добре. Ще му дам оставката си тази седмица.
— Карън, не сте сама в това. Ако имате нужда от помощ, мога да ви свържа с когото трябва. Хората са дискретни и ще ви посъветват какво можете да направите, за да се предпазите. Няма да е необходимо дори да споменавате името на Джоуел.
Но още докато говорех, бях наясно, че от думите ми няма да има полза. Карън Емъри бе свързала съдбата си с Джоуел Тобаяс. Ако го напуснеше, щеше да е принудена да се върне в общежитията на Бенет Пачет, след време щеше да се появи друг мъж, който може би щеше да е по-лош от Тобаяс, и тя щеше да тръгне с него просто за да избяга. Почаках малко, но бе очевидно, че няма да измъкна от нея нищо повече. Тя ми посочи вратата и ме последва по коридора. Когато отвори и минах край нея, за да изляза отвън на площадката, заговори отново:
— Какво ще направи Джоуел, ако разбере, че сте идвали? — Тонът й бе като на пакостливо дете, но това бе само перчене. Очите й блестяха от сълзи, готови да рукнат.
— Не знам — отвърнах, — но мисля, че приятелите му може да ме убият. Какво правят те, Карън? Защо се боят толкова някой да не разбере?
Тя преглътна мъчително и лицето й се сгърчи.
— Защото умират. Всички те умират.
И вратата се хлопна пред лицето ми.
Когато надникнах през стъклената врата, във „Вдигнатите платна“ все още нямаше клиенти и Джим и Джуъл седеше на същия стол до бара, но сега пред него бяха пръснати документи и той проверяваше цифри на настолния калкулатор. Светлината в помещението се променяше непрекъснато. Слънчевите лъчи разкъсваха мрака само за да бъдат погълнати отново от движението на облаците, като пасажи сребристи рибки, изчезващи в здрача на океана. При все че барът трябваше вече да е отворен, Джими не бе позволил на Ърл да отключи вратата. „Вдигнатите платна“ бе наследил някои от порядките в „Блу Мун“: можеше да бъде отворен по пладне или в пет часа следобед, но можеше и да не бъде отворен. Редовните посетители знаеха, че е излишно да тропат на вратата и да искат да бъдат пуснати вътре. Щяха да влязат, след като Джими и Ърл приключат, а настаняха ли се веднъж вътре, никой нямаше да ги безпокои повече, освен ако не паднат на пода и не започнат да цапат.
Но аз не бях от редовните посетители, така че почуках. Джими вдигна глава и ме гледа известно време, докато размишляваше дали не може да се избави от мен, като ме прати по дяволите, после махна на Ърл да ме пусне вътре. Ърл изпълни нареждането и се върна към зареждането на хладилниците, което не бе кой знае каква философия, като се има предвид, че барът не държеше на склад нищо, което да има шанс да мине за екзотично. Все пак човек можеше да си поръча бира „Милър Хай Лайф“, а пък другата бира, „Пи Ар Би“, се пиеше без добавка от твърд алкохол.