Седнах до бара, а Ърл отиде да вземе нова кана кафе за Джими. Ако всеки ден пиех по толкова кафе, колкото пиеше Джими, нямаше да мога да напиша името си, без ръката ми да трепери. Но на Джими като че ли му нямаше нищо. Може би разполагаше с огромни резервоари спокойствие, от които да се зарежда.
— Знаеш ли, имам чувството, че си тръгна оттук само преди минути — каза той. — Или времето минава по-бързо, отколкото би трябвало, или просто не ми оставяш достатъчно време, за да ми домъчнее за теб.
— Тобаяс отново е на път, както се пее в песента — отговорих.
Джими не откъсваше очи от своите документи, събираше цифри и отбелязваше нещо встрани.
— Защо го намираш за престъпно? За държавата ли работиш вече?
— Не, предпочитам частната пенсия. Колкото до това защо го намирам престъпно, миналата нощ завързах нови приятелства.
— Така ли? Сигурно си много доволен. Имам чувството, че ще ти трябват всички приятели, които можеш да събереш.
— Тези правиха опити да ме удавят, докато не им казах всичко, което искаха да знаят. Мога да мина и без приятели като тях.
Химикалката на Джими спря да се движи.
— И какво искаха да знаят?
— Интересуваха се защо разпитвам за Джоуел Тобаяс.
— И какво им каза?
— Истината.
— Не ти ли мина през ума да излъжеш?
— Твърде зает бях да се мъча да оцелея, за да измисля нещо.
— Значи вече си предупреден веднъж, и то не особено учтиво, а продължаваш да задаваш въпроси?
— Работата е там, че не бяха учтиви.
— Учтиви. Ти какво си, дукеса ли?
— Освен това не е без значение и къде ме закараха, за да ми задават въпросите си.
— И къде те закараха?
— В „Блу Мун“ или онова, което е останало от „Блу Мун“.
Джими бутна калкулатора настрани.
— Знаех си, че ще ми донесеш неприятности. Разбрах го още щом влезе тук първия път.
— Мисля, че и ти може да си помогнал, като си се набил в очите на Тобаяс оттатък в „Дюи“, но да, свързали са ме с теб — или обратното. Това, че са ме закарали в „Блу Мун“, е било начин да предупредят и двама ни, в случай че не си схванал деловата страна на посланието.
Ърл се бе върнал и в момента стоеше и ни наблюдаваше. Не изглеждаше възхитен от връщането към темата „Блу Мун“, но при Ърл винаги е било трудно да се отгатне какво усеща. Лицето му беше като лоша татуировка Междувременно Джими отиде за малко някъде. Когато се върна, изглеждаше стар и уморен.
— Може би трябваше да изляза от този бизнес — каза.
Не знаех дали говореше за бара или за контрабандата, или дори за самия живот. Все някога щеше да излезе и от трите, ако това бе някаква утеха, но аз не споделих с него тази мисъл. Просто го оставих да говори.
— Разбираш ли, имам вложени пари в този кей. Мислех си, че когато тръгнат реконструкциите, ще започнат да се изплащат, но сега ми се струва, че единствените пари, които ще видя от него, ще са застраховките, когато се срути в залива Каско. Жалко, че тази дупка навярно ще ме вземе със себе си и няма да мога да им се порадвам.
Джими погали плота пред себе си нежно, с любов, както мъж гали любимо, макар и вироглаво старо куче.
— Винаги съм се мислил за търговец джентълмен — продължи той. — Да прехвърляш стоки през границата, като опитваш да отмъкнеш някоя и друга пара от Чичо Сам, беше като игра. Понякога страдаха хора, но аз правех всичко по силите си да не се случва твърде често. Влязох в бизнеса с дрогата малко неохотно, ако разбираш какво искам да кажа, и намирах начини да успокоявам съвестта си. Но ако трябва да бъда честен, рядко мисля за това и то не ме тревожи особено. Същото е и с прехвърлянето на хора, все едно дали са китайци, които искат да работят в кухнята на някой бостънски ресторант, или курви от Източна Европа. Аз съм просто посредник. — Обърна се да види каква е реакцията ми. — Предполагам, мислиш, че съм лицемер или че просто заблуждавам сам себе си за тези неща.
— Ти си знаеш какъв си — отвърнах. — Не съм дошъл да ти давам опрощение. Искам само информация.
— С други думи, да говоря по същество.
— Да.
Ърл внезапно се съживи и доля на Джими прясно кафе, разбрал инстинктивно, че шефът му се нуждае от смазване на механизма. Намери втора чаша и я постави пред мен. Аз сложих ръка върху нея, за да покажа, че не искам, и за момент ми се стори, че Ърл се изкушава да излее горещото кафе върху пръстите ми. Само за да ми покаже, че изобщо не го е грижа какво искам или не искам. Накрая се задоволи да ми обърне гръб и да се оттегли в далечния край на бара, където извади книга изпод тезгяха и започна да чете или да се прави, че чете. Книгата беше от издателство „Пенгуин“, с меки корици, от старата поредица класика с черни обложки — сигурен бях, макар да не виждах заглавието. Иска ми се да можех да кажа, че не съм изненадан, ала бях. Ърл не ми приличаше на човек, който се самообразова.