Сложи ръце на ушите си, пистолетът в дясната му ръка сочеше към небето. Поклати глава, стисна очи и каза:
— Моля те, моля те, престани! Умолявам те!
После свали ръце от главата си и, треперейки, насочи оръжието към кучето. Устните му бяха извити надолу, от носа му течаха сополи. Дулото беше на сантиметри от муцуната на животното. То проточи врат и го подуши. Свикнало бе с миризмата на смазка и барут, защото Деймиън и баща му често го водеха на лов за птици и то им носеше дивеча, и сега размаха нетърпеливо опашка, очаквайки играта да започне.
— Не — каза Деймиън, — не ме карай да правя това. Моля те, недей!
Пръстът му се стегна около спусъка. Цялата му ръка трепереше. С голямо усилие на волята отклони пистолета от кучето и закрещя на морето, на въздуха и залязващото слънце. Скърцайки със зъби, освободи кучето от синджира. Викна му:
— Бягай! Отивай си вкъщи! Тръгвай си, Санди!
Кучето подви опашка, но продължаваше леко да я помахва. Не искаше да си тръгва. Усещаше, че става нещо много нередно. Тогава Деймиън се затича към него, засили се да го ритне по задницата, но в последния момент отдръпна крака си. Сега то побягна назад към къщата. Поспря за малко, докато Деймиън още се виждаше, но той го подгони отново и то продължи нататък. Спря едва когато чу изстрела. Навири глава, после тръгна бавно обратно по стъпките си, изгарящо от нетърпение да види какво е отстрелял стопанинът му.
ПЪРВА ЧАСТ
Борих се сам, но срещу такива хора никой
не може да води битка.
1
Лятото беше дошло, сезонът на събуждането. Този щат, тази северна земя, не бе като южните. Тук пролетта беше илюзия, давано, но никога неспазвано обещание, симулация на нов живот сред потъмнял сняг и бавно топящи се ледове. Природата се беше научила да чака своето време край бреговете и мочурищата, в Големите северни гори на Каунти и солените блата на Скарбъро. Нека зимата се разпорежда през февруари и март, да се оттегля бавно към четирийсет и деветия паралел, отказвайки да отстъпи без бой дори педя земя. С наближаването на април върбите и тополите, леските и брястовете напълваха сред птичите песни. Чакайки от есента, цветовете им бяха още забулени, но готови да се разтворят, и мочурищата скоро щяха да се покрият с пурпурно-кафявия килим на елдата. Катериците, бобрите и скунксовете се раздвижваха. Небето се изпъстряше от бекасини, гъски и патици, пръснати като семена по синя нива. Беше май и лятото най-сетне беше дошло, всичко се беше събудило.
Всичко.
Слънчевата светлина се плискаше по прозореца и топлеше гърба ми, прясното кафе се изливаше в чашата ми.
— Лоша работа — каза Кайл Куин.
Кайл, спретнатият набит мъж в искрящи от белота дрехи, беше собственикът на закусвалня „Палис“ в Бидефорд, а също така и главният й готвач, при това най-чистият главен готвач в крайпътно заведение, който бях виждал в живота си. Бях се хранил в ресторанти, където бе достатъчно само да зърна готвача, за да се замисля дали да не предприема лечение с антибиотици, но облеклото на Кайл беше така изрядно и кухнята му бе така безупречно чиста, че в някои болници имаше интензивни отделения с по-лоша хигиена от тази в „Палис“ и хирурзи с по-мръсни ръце от ръцете на Кайл.
„Палис“ бе най-старият крайпътен ресторант в Мейн, построен по поръчка от компания „Полард“, Лоуъл, Масачузетс, но червената и бялата боя все още бяха свежи и непокътнати, а златните надписи на прозорците, които известяваха, че дамите наистина са добре дошли, блестяха като написани с огън. Беше започнал да работи през 1927 г. и оттогава бе сменил петима собственици, от които Кайл беше последният. Там сервираха само закуска и затваряха преди обед, но заведението беше от онези, които правят всекидневието малко по-поносимо.