Саймън Бекет
Шепотът на мъртвите
Хрониките на Дейвид Хънтър #3
На родителите ми — Шийла и Франк Бекет
1.
Кожата.
Тя е най-големият по размер орган в човешкото тяло и често най-пренебрегваният. Съставлява една осма от цялата телесна маса и площта й при средностатистическия възрастен индивид е два квадратни метра. В структурно отношение е истинско произведение на изкуството: в нея са разположени капиляри, жлези и нерви; тя едновременно регулира процесите в организма и го предпазва. Кожата осъществява сетивната ни връзка с външния свят, тя е границата, до която се простира нашето същество.
Част от тази индивидуалност се запазва дори и след смъртта.
След смъртта на организма ензимите, които приживе са били под контрол, направо полудяват. Те разкъсват стените на клетката и течността, която се е намирала в нея, се излива навън. Всички телесни течности се издигат към повърхността, събират се под слоевете на кожата и я раздуват. Кожата и тялото, които до този момент са били две неделими части на едно цяло, започват да се отделят. Появяват се мехури. От тялото се откъсват цели парчета, изхлузват се като зимно палто в горещ летен ден.
Но макар и отхвърлена от тялото след смъртта, кожата запазва следи от това, което е била. Дори и в това състояние, тя може да ни разкаже историята си или да спотаи тайните си.
Трябва само да умееш да търсиш.
Ърл Бейтмън лежеше по гръб с лице към слънцето. Над него птичките кръжаха в яркосиньото небе на Тенеси, по което не се виждаше нито едно облаче, като изключим бързо разнасящата се диря, оставена от току-що отминал самолет. Ърл винаги бе обичал слънцето. Обичаше да усеща топлината му по лицето си, след като цял ден бе ловил риба край реката, харесваше ярките цветове на предметите, които заблестяваха, когато лъчите се докоснеха до тях. Слънцето в Тенеси беше в изобилие, но Ърл бе роден и израснал в Чикаго и споменът за студените зими, прекарани там, го караше непрекъснато да потръпва от студ.
Когато през 70-те се премести да живее в Мемфис, горещият и влажен климат там му допадна много повече от студените ветрове, които непрекъснато се гонеха по улиците на родния му град. Разбира се, тогава той не разполагаше с много свободно време, което да прекарва навън, тъй като все още бе млад зъболекар с малко пациенти, а трябваше да издържа младата си жена и двете им невръстни деца. Въпреки това Ърл знаеше, че слънцето е там, на крачка от него. Той обичаше дори летния зной, когато и лекият бриз не носеше прохлада, а вечерите прекарваше с Кейт и момчетата в задушния, претъпкан с вещи малък апартамент.
Оттогава нещата доста се бяха променили. Работата му се беше увеличила, бизнесът му процъфтяваше, а малкият апартамент отдавна бе заменен с нещо далеч по-добро. Преди две години с Кейт се бяха преместили в огромна къща с пет спални, която се намираше в богат квартал. Беше заобиколена от обширна зелена морава, където все по-многобройните внуци можеха да играят на свобода и спокойствие. Рано сутрин слънчевите лъчи образуваха безброй дъги, като се пречупваха в миниатюрните капчици вода, изхвърлени във въздуха от системата за поливане.
Точно на тази морава, докато ругаеше и се задъхваше от усилието да отреже един изсъхнал клон на старата жълта акация, Ърл Бейтмън получи инфаркт. Остави триона заклещен в клона и успя да направи няколко несигурни крачки към къщата, когато болката го сграбчи и повали на земята.
Качиха го в линейката, поставиха кислородна маска върху лицето му, а той стискаше здраво ръката на Кейт и се опитваше да й се усмихне окуражително. Когато пристигна в болницата, сред медицинския персонал настъпи обичайната в такива случаи суматоха, биха му няколко инжекции и го закачиха за някакви писукащи машини. Слава богу, скоро те утихнаха. След неизбежните бюрократични процедури, които съпътстват живота ни още от самото раждане, и попълването на всички необходими формуляри, Ърл беше изписан.
Сега лежеше проснат под лъчите на пролетното слънце. Беше гол върху ниска дървена поставка, издигната над покритата с трева и листа поляна. В това състояние бе от една седмица — достатъчно време плътта да се стопи. Сега под мумифицираната кожа се подаваха само кости и хрущяли. По темето му все още имаше отделни кичури коса, а празните кухини на очите му се взираха в лазурното небе.
Приключих с измерванията и излязох от телената клетка, която предпазваше трупа на зъболекаря от набезите на птици и гризачи. Избърсах потта от челото си. Макар че все още бяхме в началото на пролетта, късният следобед бе горещ. Тази година пролетта настъпваше бавно. Пъпките на растенията бяха натежали и след седмица-две гледката щеше да бъде великолепна, но засега брезите и кленовете в горите на Тенеси все още криеха красотата на цветовете си, сякаш не им се искаше да я покажат на света.