Моментното облекчение, което бях изпитал, се бе изпарило. Гарднър грешеше — аз нямах избор. Ако си тръгнех. Йорк просто щеше да си избере друга жертва.
Не можех да допусна такова нещо.
— Какво трябва да направя?
В този момент балонът на напрежението се спука. По лицето на Гарднър се изписа задоволство, но изобщо не можех да преценя какво мислеше Джейкъбсън. За миг ми се стори, че очите й проблеснаха, но толкова за кратко, че може би си бях въобразил.
— Засега нищо. Просто се дръж както обикновено — отвърна Гарднър. — Ако Йорк те наблюдава, не искам да забележи някаква промяна. Той очаква да вземем предпазни мерки и ние няма да го разочароваме. Ще поставим охрана пред моргата и пред хотела, така че да я забележи. Но ще има и скрита охрана, за която той няма да знае. Нито пък ти.
Кимнах, все едно всичко това беше най-нормалното нещо на света.
— А колата ми?
— Приключихме с нея. Ще наредя да ти я докарат пред хотела. Все още уреждаме някои подробности, но от утре ще започнеш да се движиш навсякъде сам. Ще се държиш като турист, ще се разхождаш покрай реката и по пътеките, където можеш да станеш лесна плячка. Искаме да предоставим на Йорк възможност, на която да не може да устои.
— Ако започна да се разхождам навсякъде сам, няма ли да се усети, че това е капан?
Той ме погледна право в очите.
— Както направи снощи ли?
Трябваше ми секунда, за да разбера какво има предвид. Когато снощи излязох от хотела, не забелязах някой да ме наблюдава, но вероятно трябваше да очаквам, че ще ме охраняват. А ти се мислеше за смел.
— В началото Йорк може да заподозре нещо, но ние ще сме търпеливи — продължи Гарднър. — Само да си покаже носа навън и ще го спипаме.
По думите му всичко изглеждаше много лесно. Докато го слушах, несъзнателно прокарвах пръст по белега върху дланта си. Усетих, че Джейкъбсън ме наблюдава, и поставих ръце на масата.
— Очакваме да ни съдействаш, Хънтър — каза Гарднър. — Но ако предпочиташ, можеш още този следобед да се качиш на самолета за вкъщи. Все още имаш възможност да промениш решението си.
Не, нямам. Притеснен от погледа на Джейкъбсън, бутнах стола си и станах.
— Ако сме приключили, ще тръгвам към моргата.
През останалата част на деня се чувствах някак странно и неспокойно. Твърде много неща трябваше да осмисля: смъртта на Том, това, че бях следващият в списъка на Йорк, перспективата да играя ролята на жертвен агнец — всички тези мисли се блъскаха в съзнанието ми. В момента, в който успеех да приема един от тези факти, веднага се сещах за следващия и отново се сривах емоционално.
За щастие този ден работата ми в моргата не изискваше особено внимание. Вече бях приключил с по-сложните задачи и ми оставеше само да сортирам малкото намерени части от скелета на Уилис Декстър и да го възстановя, доколкото е възможно. Това беше рутинна работа и нямаше да ми отнеме много време. Мършоядите бяха отнесли по-голямата част от костите, а малкото, които бяхме успели да открием, бяха така оглозгани, че ми бе трудно да позная коя каква е.
При това положение нямаше какво да отклони мислите ми от порочния кръг, който следваха. Дори нямаше с кого да разговарям. Самър не се появи тази сутрин, но това бе нормално след смъртта на Том. И без това вече нямаше работа за нея. И въпреки че ми се искаше да си поговоря с някого, като истински страхливец изпитах облекчение, когато ми казаха, че Кайл си е взел отпуск за днес. Той все още не знаеше, че Ноа Харпър е бил заразен с хепатит C, затова бях доволен, че не се налага да се срещна с него.
Пол също отсъстваше през по-голямата част от сутринта, ангажиран с поредния съвет. Видях го едва по обяд. Все още изглеждаше уморен, макар и не толкова, колкото вчера.
— Как е Сам? — попитах аз, когато се отби в залата за аутопсии.
— Добре е. Поне няма друга фалшива тревога. Канеше се да отиде при Мери тази сутрин. А довечера си поканен на вечеря, освен ако нямаш други ангажименти.
При други обстоятелства с радост щях да приема поканата. Не можех да се похваля с динамичен социален живот, а и мисълта да прекарам вечерта сам в хотелската стая ме потискаше. Но ако Йорк ме наблюдаваше, последното, което бих искал, бе да въвлека Пол и Сам в тази история.
— Благодаря ти, но довечера няма да мога.
— Аха. — Той взе един силно оглозган гръден прешлен и започна да го върти между пръстите си. — Говорих с Дан Гарднър. Каза ми за човешката кожа, която снощи някой е оставил върху колата ти. Сподели ми също, че си изявил желание да помогнеш при залавянето на Йорк.