Едва ли можеше да се каже, че съм изявил желание, но се радвах, че Пол знае за това. До този момент се бях чудил каква част от истината да му съобщя.
— Или трябваше да се съглася, или да хвана следващия самолет за вкъщи.
Опитах се да звуча небрежно, но не се получи. Пол остави прешлена обратно на масата.
— Даваш ли си сметка в какво се замесваш? Не е необходимо да правиш това.
Напротив, необходимо е.
— Сигурен съм, че всичко ще е наред. Сега разбираш защо идеята за вечерята не е добра.
— Не трябва да оставаш сам точно в този момент. Освен това Сам ще се зарадва да те види — усмихна се той. — Вярвай ми, ако смятах, че има и най-малка вероятност да я изложа на риск, нямаше да те каня. Не твърдя, че Йорк не е опасен, но според мен не е толкова луд, че да предприеме нещо точно сега. Кожата върху колата ти вероятно е била празна заплаха. Големият му шанс е бил Том, но той не успя да се възползва от него.
— Надявам се, че си прав. И все пак нека отложим вечерята за по-добри времена.
— Както кажеш — въздъхна той.
След като Пол си тръгна, отново ме налегна чувство на униние. Дори ми се прииска да му се обадя и да кажа, че съм променил решението си. Пол и Сам обаче си имаха достатъчно други грижи. Не исках да им навличам неприятности.
Но трябваше да се досетя, че Сам няма да се откаже толкова лесно.
Седях в кафенето на болницата, правех се, че ям една безвкусна салата с риба тон, и се чудех какво да правя през останалата част от деня, когато телефонът ми иззвъня. Сам ме атакува директно.
— Какво не му харесваш на моето готвене?
— Сигурен съм, че готвиш превъзходно — казах с усмивка аз.
— Значи, тогава не ти допада компанията ми?
— И компанията е превъзходна. Наистина съм ти благодарен за поканата, но тази вечер не мога да дойда.
Никак не обичах да говоря уклончиво, но не знаех доколко Сам е запозната със ситуацията. Оказа се, че няма от какво да се безпокоя.
— Всичко е наред, Дейвид, Пол ми каза какво се е случило. Въпреки това ще ни е много приятно да ни дойдеш на гости. Разбирам, че си загрижен за нас, но не можеш да живееш под карантина, докато заловят този изрод.
Загледах се през прозореца. Хората минаваха покрай мен, всеки погълнат от своя живот и своите проблеми. Запитах се дали Йорк не се спотайва някъде сред тях и не ме наблюдава.
— Става въпрос само за няколко дни — казах аз.
— А ако ние бяхме изпаднали в същата ситуация? Ти щеше ли да ни отбягваш?
Не знаех какво да отговоря на това.
— Ние сме твои приятели, Дейвид — продължи Сам. — Знам, че се чувстваш ужасно, и в никакъв случай не трябва да оставаш сам.
Трябваше да прочистя гърло, преди да успея да й отговоря.
— Благодаря много, но не смятам, че идеята е добра. Не точно сега.
— Тогава хайде да сключим сделка. Защо не оставиш твоят човек от Бюрото за разследване да реши? Ако е съгласен с теб, тогава ще си останеш в хотелската стая и ще гледаш кабелна телевизия. Ако не е, идваш у дома за вечеря. Става ли?
Поколебах се.
— Добре, става. Ще му се обадя и ще видя какво ще каже.
Почти можех да чуя как се усмихва от другата страна на телефона.
— Ще ти спестя труда. Пол вече му се обадил и той казал, че не възразява.
Тя замълча и така ми даде ми време да осъзная, че съм паднал в капана.
— А, и моля те, кажи на Пол да купи на връщане малко гроздов сок, защото е свършил — добави тя сладко.
Не можах да сдържа усмивката си, докато затварях телефона.
На излизане от Ноксвил трафикът беше ужасен, но колкото повече се отдалечавахме от града, толкова повече се разреждаше. Следвах колата на Пол, като през цялото време се мъчех да не я изпусна от поглед насред натовареното движение. Пуснах радиото, като се надявах музиката да ме разсее и разтовари. Въпреки това бях неспокоен, на всеки няколко минути поглеждах назад, за да проверя дали някой не ме следи.
Преди да тръгнем, се обадих на Гарднър, не защото не вярвах на Сам, а защото предпочитах лично да разговарям с него.
— Няма проблем, стига да вземеш своята кола и да не тръгнеш да се разхождаш някъде сам — каза той.
— Значи, според теб, няма да изложа домакините си на риск?