Той въздъхна дълбоко. Усетих раздразнението в гласа му.
— Виж какво, Хънтър, искаме Йорк да види, че се държиш съвсем нормално. Което означава, че не трябва всяка вечер да седиш заключен в хотелската стая.
— Но нали ще изпратиш някой да ме следи?
— Остави това на нас. Казах ти, просто се дръж нормално.
Нормално. В тази ситуация нямаше почти нищо нормално.
Въпреки уверенията на Гарднър излязох от моргата през задната врата, вместо през главния вход, после обиколих няколко пъти болничния комплекс и се срещнах с Пол на друг изход, а не на този, през който обичайно си тръгвах. И все пак не можех да се отърва от усещането, че нещо не е наред. Докато карах зад Пол, на няколко пъти поглеждах в огледалото. Зад мен нямаше никакво превозно средство. Така и не разбрах дали агентите от Бюрото, или някой друг ме следваше.
Едва когато се влях във вечерния трафик по магистралата и станах част от моторния поток, се успокоих, че никой не ме следи.
На излизане от Ноксвил Пол спря пред един крайпътен магазин, за да купи гроздов сок, както му бе поръчала Сам. Предложи ми да го изчакам в колата, но аз не се съгласих. Влязох с него в магазина и купих бутилка червено вино от Напа Вали, надявайки се да подхожда на вечерята, която Сам бе приготвила. Докато вървях обратно към колата, усетих миризма на бензин и изгорели газове, но иначе вечерта беше прекрасна. Слънчевият залез бе окъпал в златисто вечерното небе, а покритите с гори склонове на Смоуки Маунтинс тънеха в пурпурен здрач.
Стреснах се, когато Пол изруга и се плесна по врата.
— Проклети гадини — измърмори той.
Двамата със Сам живееха в нов жилищен комплекс, който се намираше на юг от града, близо до едно езеро между Ноксвил и Рокфорд. Строителството в зоната още не бе завършено, но когато навлязохме по-навътре в комплекса, камарите пръст и дървен материал започнаха да отстъпват място на изваяни зелени площи и току-що засадени с цветя лехи. Покрай къщата им минаваше път, който заобикаляше цялото езеро и всеки имот, създавайки усещането за пространство и уединение. Макар и недовършен, комплексът беше добре планиран, с много дървета, зеленина и вода. Прекрасно място за живеене и за отглеждане на деца.
Пол влезе в алеята до къщата и паркира зад очуканата тойота на Сам. Аз оставих колата си на самия път.
— Още не сме завършили детската стая, затова, моля те, не обръщай внимание на бъркотията — извини се Пол, докато вървяхме по пътеката към къщата.
Едва сега се зарадвах, че приех поканата; от дни не се бях чувствал толкова добре. Къщата бе просторна, изнесена малко по-назад в сравнение с останалите, така че имаше по-голяма градина. Изненадващо, строителите бяха проявили здрав разум и се бяха постарали да не нарушават хармонията на околната среда, така че бяха запазили едно голямо красиво кленово дърво, което се издигаше в центъра на двора. Докато минавах покрай него, си помислих, че това е чудесно място за детска люлка.
— Пол! Чакай малко! — извика някой от съседната къща.
Една жена вървеше бързо през поляната към нас. Беше със загар и в добра форма, светлорусата й коса бе прибрана в сложен кок. Отначало ми се стори, че е на около петдесет години, но докато се приближаваше към нас, премислих и реших, че е около шейсетте, а после — около седемдесетте. Сякаш остаряваше с всяка измината крачка.
— О, чудесно — измърмори Пол, но си наложи да се усмихне. — Здрасти, Кенди5.
Името беше прекалено сладникаво и младежко, но въпреки това й подхождаше. Тя се приближи към него и зае позата на застаряващ модел, който не осъзнава, че времето й е отминало.
— Толкова се радвам да те видя.
Заради прекалено белите й изкуствени зъби, докато говореше, се чуваше леко съскане. Когато сложи ръка на рамото му, видях, че е покрита със старчески петна и изпъкнали вени, а кожата бе кафява като на стари мокасини.
— Не очаквах, че ще се прибереш толкова рано. Как е Сам?
— Благодаря, добре. Беше фалшива тревога — каза Пол и се опита да ме представи. — Кенди, това е…
— Фалшива тревога? — По лицето й се изписа удивление. — О, боже, пак ли! Когато видях линейката, бях сигурна, че този път наистина ще ражда.
Като че ли в този момент времето спря. Усещах свежия мирис на тревата и цветята, първия нощен хлад, който изместваше топлината на пролетния ден. Само тежестта на бутилката вино в ръката ми все още обещаваше една приятна вечер.
И тогава всичко рухна.