— Каква линейка?
Пол изглеждаше повече объркан, отколкото притеснен.
— Ами онази, която дойде по-рано. Май беше към четири и половина…
Усмивката по изрисуваните устни на жената бавно се стопяваше. Тя вдигна ръка към гърлото си.
— Все някой трябва да ти е казал. Помислих, че…
Пол вече тичаше към къщата.
— Сам! Сам!
— В коя болница я откараха? — попитах бързо съседката.
Тя откъсна поглед от Пол, който тъкмо влизаше в къщата, погледна към мен и заговори несвързано:
— Ами… не попитах. Човекът от Бърза помощ я изведе на инвалиден стол, на лицето й държеше кислородна маска. Не исках да се пречкам…
Оставих я и се втурнах след Пол. В къщата миришеше на прясна боя и гипс, на нови килими и мебели. Заварих го да стои в средата на кухнята, заобиколен от блестящи нови домакински уреди.
— Няма я — каза той зашеметено. — Господи, защо никой не ми се обади?
— Провери ли телефонния секретар?
Ръката му трепереше, докато набираше номера. Заслуша се, след това поклати глава.
— Нищо.
— Обади се в болницата. Знаеш ли в коя трябва да я закарат?
— Ходеше на консултации в Университетския медицински център, но…
— Обади се.
Стоеше с поглед, вперен в телефона, и премигваше като човек, който се опитва да се събуди.
— Не знам номера. Господи, би трябвало да го знам!
— Обади се на „Справки“.
Избра някакъв номер. Беше започнал да се отърсва от първоначалния шок. Стоях до него, докато избираше номера на болницата и крачеше нервно в очакване да го свържат. Докато за трети или четвърти път съобщаваше името на Сам, усетих как предчувствието, което ме преследваше целия ден, става все по-осезаемо. Докато накрая изпълни стаята.
Пол затвори телефона.
— Нищо не знаят — опитваше се да контролира гласа си, но паниката му вече се усещаше. — Звънях и в спешното отделение — не са приемали пациент с нейното име.
Изведнъж отново започна да набира някакъв номер.
— Пол… — започнах аз.
— Сигурно е станала някаква грешка — измърмори той, все едно не ме бе чул. — Сигурно са я закарали в някоя друга болница…
— Пол!
Той спря, вдигна поглед към мен и по страха в очите му разбрах, че знае истината, но отчаяно се опитва да я отхвърли. Но отричането вече беше лукс, който нито той, нито аз можехме да си позволим.
Целта на Йорк не бях аз. Никога не съм бил аз.
Аз бях само примамката.
20
Следващата нощ беше една от най-дългите в живота ми. Обадих се на Гарднър, а Пол продължаваше да звъни по останалите болници в района. Сигурно знаеше, че Сам не е в нито една от тях, но алтернативата бе твърде ужасяваща, за да я приеме. Докато съществуваше и най-малката надежда, той щеше да се държи за нея и да мисли, че е станала грешка и животът отново ще се върне в руслото си.
Но това нямаше да се случи.
Гарднър пристигна след по-малко от четирийсет и пет минути. В това време двама агенти вече бяха при нас. Дойдоха само няколко минути след обаждането, и двамата бяха облечени като строителни работници. Бързината, с която пристигнаха, говореше, че са били съвсем наблизо — явно бяха част от екипа, който ме наблюдаваше под прикритие. Не че от това имаше особена полза.
Гарднър и Джейкъбсън влязоха в къщата, без да почукат. Нейното лице беше олицетворение на самоконтрола, а неговото — свито и мрачно. Гарднър размени тихо няколко думи с един от агентите, а после се обърна към Пол:
— Разкажи ми какво се случи.
Гласът на Пол трепереше, докато му разказваше.
— Има ли следи от борба? Нещо разхвърляно ли е в къщата? — попита Гарднър.
Пол само поклати глава.
Гарднър погледна към чашите за кафе върху масата.
— Някой от вас пипал ли е нещо?
— Аз направих кафе — отвърнах аз.
По лицето му се изписа обвинение, но не му се удаде да го каже на глас.
— По дяволите кафето, кажи ми какво ще правиш! — избухна Пол. — Онова копеле е отвлякло жена ми, а ние седим тук и си говорим!
— Правим всичко, което е по силите ни — отговори Гарднър неочаквано търпеливо. — Изпратихме съобщение до всички полицейски участъци в източната част на Тенеси да издирят линейката.
— Изпратили сте съобщение! А защо, по дяволите, не сте блокирали пътищата?