Слънцето вече беше високо и печеше така, сякаш бе лято. След като изминахме няколко километра, трябваше да пусна чистачките, за да измия стъклото от мъртвите насекоми, полепнали по него. Напрежението в колата нарасна, когато наближихме полите на планината и минахме през Таунсенд. Недалеч от тук Йорк бе загубил контрол над колата и се бе ударил в едно дърво. На няколко километра от града видяхме висок дъб, ограден с полицейска лента. Минахме край него и забелязахме по кората белите следи, оставени от линейката, забила се в дървото. Пол впери мрачен поглед в дървото. Никой от двама ни не продума.
Няколко километра по-нататък Пол ми посочи една отбивка. Отклонихме се от магистралата и започнахме да се изкачваме в планината. Хълмовете се издигаха около нас, пътят лъкатушеше и ту влизаше, ту излизаше от сянката им. Срещнахме няколко коли, но ваканционният сезон още не бе започнал и движението не беше натоварено. Поляните бяха покрити с диви цветя — сини, жълти и бели цветове изпъстряха свежата млада трева. По всяко друго време красотата на Апалачите щеше да бъде поразителна, но сега имах чувството, че красивата картина жестоко ни се подиграва.
— Завий надясно — каза ми Пол.
Поех по един тесен, покрит с чакъл път, каквито бяха повечето черни пътища и пътеки в планината. Беше толкова стръмен, че затрудняваше автоматичната предавка на колата. След около километър теренът стана равен. Завихме и видяхме, че пътят пред нас е блокиран от патрулка. На заден план се виждаха дървени масички за пикник и няколко полицейски коли. Зад тях се издигаше непроницаема завеса от дървета.
Един униформен полицай се доближи до колата и аз свалих прозореца. Приличаше на младеж, но походката му бе уверена като на възрастен. Изгледа ме под широката периферия на шапката си, с ръка, отпусната върху кобура на пистолета.
— Назад. Не можете да минете оттук.
— Бихте ли съобщили на Дан Гарднър, че доктор Хънтър и… — започнах аз, но в това време чух вратата на колата да се отваря. Обърнах се и видях Пол да слиза. О, Господи!
Младежът му препречи пътя.
— Спри на място! По дяволите, казах да спреш!
Излязох бързо от колата и хванах Пол, а полицаят застана срещу нас и извади пистолета си. В този момент осъзнах колко много мразех оръжията.
— Добре, добре, всичко е наред — повтарях аз, докато дърпах Пол назад. — Хайде, спокойно.
— Обратно в колата! Веднага! — изкрещя полицаят.
Стисна пистолета с две ръце и го насочи в земята между нас двамата.
Пол нямаше никакво намерение да си тръгва. На ярката слънчева светлина погледът му изглеждаше нефокусиран. Не можеше да се добере до Йорк, но бе обзет от непреодолимото желание да се спречка с някого. Не знам какво щеше да се случи, ако в този момент не се разнесе познат глас.
— Какво, по дяволите, става тук?
Никога не бях мислел, че ще дойде момент, когато ще се радвам да видя Гарднър. Агентът вървеше по пътеката към нас с плътно стиснати устни. Полицаят хвърли яден поглед към Пол, но не наведе пистолета.
— Казах им, че не могат да минат оттук, сър, но те…
— Всичко е наред — каза Гарднър без всякакъв ентусиазъм.
Костюмът му бе по-измачкан от когато и да било. Изгледа ме студено и едва тогава се обърна към Пол:
— Какво правиш тук?
— Искам да видя линейката.
Каза го спокойно, като човек, който вече е взел решение. Гарднър го изгледа за момент, след това въздъхна.
— Насам.
Последвахме го по пътеката. Мястото за пикник се намираше на поляна сред гората, откъдето се разкриваше гледка към подножието на планината. Над нас се простираше огромно пространство от обрасли с гори върхове и падини, приличащи на замръзнал зелен океан. Тук, високо в планината, въздухът бе по-хладен, но все пак топъл, напоен със свежия аромат на бор и смърч. В едната част на поляната се бяха струпали няколко полицейски коли, а зад тях бяха спрели други без обозначителни знаци.
Малко встрани от тях, оградена с полицейска лента, се намираше линейката.
Дори отдалеч се виждаха пораженията от катастрофата. От едната страна имаше две дълбоки успоредни линии, а левият калник беше смачкан от удара в дървото, като че ли бе от тънко метално фолио. Нищо чудно, че Йорк я беше изоставил; имал е късмет, че въобще е успял да стигне дотук.