Пол спря до полицейската лента и се загледа в задната част на линейката. Вратите й зееха и вътре се виждаха две мърляви легла и някакви шкафчета. От едно от леглата висяха каиши, като че ли някой набързо ги бе развързал. Един криминалист изследваше вътрешността.
Някой застана до мен Джейкъбсън. Тя ме изгледа мрачно. Под очите й имаше черни кръгове. Явно не само ние с Пол бяхме прекарали безсънна нощ.
— Какво открихте? — попита Пол съвсем безизразно.
Изглежда, въобще не забеляза колебанието на Гарднър.
— По едно от леглата имаше руси косми. Ще трябва да ги сравним с други от жена ти, но почти няма съмнение, че са нейни. Изглежда, Йорк е пострадал доста сериозно при катастрофата.
Заведе ни до предната част на линейката. Шофьорската врата висеше и през нея се виждаше мръсното мизерно оборудване в задната част на линейката. Воланът беше огънат и леко изкривен от едната страна.
— Най-вероятно самият Йорк доста е пострадал, щом воланът е огънат така — заяви Гарднър. — Трябва да си е счупил поне едно-две ребра.
За първи път по лицето на Пол се появи надежда.
— Значи е ранен. Това добре ли е?
— Вероятно — отвърна Гарднър уклончиво.
В гласа не се усещаше никакъв ентусиазъм, но Пол бе твърде зает с мислите си, за да забележи.
— Искам да остана малко тук.
— Пет минути, после трябва да се прибираш вкъщи.
Оставих Пол и тръгнах с Гарднър и Джейкъбсън. Изчаках да се отдалечим достатъчно, за да не може да ни чуе.
— Има и друго, нали?
Гарднър сви устни, но не успя да каже нищо, защото един от криминалистите го извика.
— Най-добре му кажи — обърна се той към Джейкъбсън и се отдалечи с обичайната си твърда стъпка.
Сенките под очите на Джейкъбсън й придаваха още по-мрачен израз.
— В линейката има кървави петна. По леглото и по пода.
Представих си Сам така, както я бях видял за последен път.
Господи!
— Не смятате ли, че Пол има право да знае?
— В крайна сметка ще разбере. Не всички петна са пресни, а и не знаем със сигурност дали кръвта е от жена му. — Тя хвърли бърз поглед към Пол, който стоеше безмълвно до линейката. — Дан смята, че сега няма полза да му казваме.
Съгласих се неохотно. Не исках да крия от Пол, но във въображението си той и без това сигурно виждаше ужасни неща.
— Как намерихте линейката? — попитах аз.
Тя отметна един кичур коса от лицето си.
— Съобщиха ни за открадната кола — син джип „Крайслер“. На около половин километър оттук има бунгала под наем, но до тях няма път. Наемателите оставят колите си на паркинга и отиват дотам пеша. Сигурно затова Йорк е избрал мястото — дори толкова рано през сезона има едно-две наети бунгала. Всеки, който познава района, знае, че тук паркират коли.
Погледнах към катастрофиралата линейка. Беше оставено на видно място, само на няколко метра от гъсти лаврови храсти.
— Йорк не е положил особени усилия да прикрие следите си.
— Не му се е налагало. Колите остават тук дни наред, докато собствениците им бродят из планината. Йорк е разчитал, че никой няма да потърси колата си поне до тази сутрин. Истински късмет е, че собственикът е открил липсата й толкова скоро.
Късмет. Досега не можехме да се похвалим с особен късмет.
— Можел е поне да я паркира така, че да не се вижда, че е блъсната.
Джейкъбсън сви уморено рамене.
— Вероятно е имал по-големи грижи. Трябвало е да вкара Саманта Ейвъри в колата, а това не е било никак лесно, ако е бил ранен. Линейката е била най-малкият му проблем.
Предполагам, че в това имаше логика. Единственото важно нещо за Йорк беше линейката да не бъде открита, преди да успее да стигне там, закъдето бе тръгнал. След това нямаше никакво значение дали ще я намерят.
— Смятате ли, че е се е насочил към междущатската магистрала? — попитах аз.
— Поне така изглежда. Тя е само на няколко километра оттук, а щом излезе на нея, може да навлезе по-дълбоко в планината, да завие на запад или да се отправи към друг щат.
— Значи в момента може да е навсякъде.
— Общо взето, да. — Тя погледна към Пол. — Трябва да го закарате обратно вкъщи. Така не помага на никого.