— Не трябваше да разбира за станалото от телевизията.
Тя кимна в знак, че приема деликатния ми упрек.
— Дан щеше да му се обади при първа възможност. Ако открием нещо, ще му съобщим веднага.
Направи ми впечатление, че каза ако, а не когато. Колкото повече време минаваше, толкова повече намаляваха шансовете да открием Сам.
Освен ако Йорк не пожелаеше да я открием.
Приближих до Пол, а Джейкъбсън се запъти към Гарднър. Пол стоеше самотен и отчаян до линейката, вперил поглед в нея, като че ли тя можеше да му каже къде се намира жена му.
— Трябва да тръгваме — казах му тихо.
Цялото желание за борба го беше напуснало. Той остана до линейката още секунда-две, после се обърна и тръгна с мен към колата.
Младият полицай го изгледа злобно, когато минахме край него, но Пол изобщо не го забеляза. Когато поехме обратно, той изцяло се затвори в себе си. Изминахме няколко километра и чак тогава проговори:
— Загубих я, нали?
Чудех се какво да му отговоря.
— Няма как да си сигурен.
— Напротив, сигурен съм. Ти също. — Думите се заизливаха: — Все се мъча да си спомня какво й казах, когато я видях за последен път. Но не мога. Непрекъснато се ровя в ума си, но не се сещам за нищо. Знам, че не за това трябва да се тревожа в момента, и все пак. Не мога да повярвам, че последния път, когато сме разговаряли, не сме си казали нищо важно. Как е възможно да не съм разбрал, че повече няма да я видя?
Винаги става така. Но не му го казах.
Той отново потъна в мълчание. Вперих поглед в пътя, бях като вцепенен. Мили боже, не позволявай това да се случи. Но то вече се бе случило и мълчаливите гори не предлагаха утеха.
Насекомите изскачаха пред очите ми, осветени от слънчевите лъчи, които бяха успели да преминат през короните на дърветата. Буболечките изглеждаха като малки точици в сравнение с огромните дъбове и борове, които са били на това място много преди да се родя. Малък водопад се спускаше през един процеп в отсрещния хълм и хвърляше бяла пяна над тъмните скали. Минахме покрай повалени стволове на дървета, покрити с мъх, покрай други, плътно покрити с увивни растения. Въпреки цялата красота всичко живо наоколо не спираше да се бори за оцеляването си. И не всяко успяваше.
Не мога да определя в кой момент почувствах, че нещо не е наред. Усещането се появи съвсем неочаквано. Първо настръхна кожата по ръцете ми, после почувствах същото и по врата. Като че ли безпокойството ми чакаше само това, защото изведнъж прерасна в трескаво очакване. Какво става? Какво не е наред? Нямах никаква представа. Пол мрачно мълчеше. Пътят пред нас бе съвсем пуст, изпъстрен със слънчеви петна и сенки от дърветата. Погледнах в огледалото — зад нас нямаше никой. Отвсякъде ни заобикаляше гора. Странното усещане обаче не си отиваше. Погледнах отново в огледалото и подскочих, когато нещо се блъсна в стъклото пред мен.
Едно огромно насекомо се бе размазало там, със сплетени крака и крила. Вперих поглед в него, а очакването ми непрекъснато нарастваше. Без да се замисля, набих спирачки.
Пол протегна ръце към таблото на колата, но коланът му го задържа. Изгледа ме недоумяващо, когато спирачките изсвириха и колата спря.
— Господи, Дейвид!
Огледа се и се опита да разбере защо спряхме.
— Какво става?
Не му отговорих. Стисках волана, а сърцето ми се блъскаше в гърдите. Все още не можех да откъсна поглед от предното стъкло. Водното конче беше много голямо, почти колкото пръста ми. Беше доста смачкано, но ясно личаха тигровите шарки по гръдната му част. А очите просто не можеха да се сбъркат, както бе казал Джош Талбот.
Електриково сините очи на Epiaeschna heros.
Блатното водно конче.
22
Включих на задна, а Пол ме гледаше така, сякаш се бях побъркал.
— Какво има? Какво видя?
— Не съм сигурен.
Извърнах се на седалката и се загледах през задното стъкло. Докато се движех назад, огледах горите от двете страни на пътя. Талбот беше казал, че блатното водно конче обича влажни гористи места. Сред многото насекоми между дърветата бях забелязал да проблясва нещо синьо, но бях прекалено разсеян, за да му обърна внимание. Само погледнете очите му! Направо са невероятни! В слънчев ден се забелязват от километър…
Прав беше Талбот.
Спрях отстрани на пътя, оставих мотора да работи и отидох до дърветата. Обгърна ме зелената тишина на природата. Слънчевите лъчи проникваха между стволовете и клоните на дърветата и осветяваха туфите диви цветя, поникнали сред тревата.