Намирахме се в огромна градина или нещо, което някога е било градина, а сега бе пущинак. Декоративните храсти и дървета бяха подивели, сраснали се едно в друго в борбата си за пространство. Стояхме в сянката на огромна магнолия, чиито восъчнобели цветове издаваха сладникав аромат. Точно пред нас се извисяваше една стара жълта акация с дебели клони, обсипани с тежки цветове.
Под нея имаше изкуствено езеро.
Вероятно някога се е намирало в центъра на градината, но сега водата в него беше застояла и зловонна. По бреговете му бе избуяла тръстика, която караше водата постепенно да отстъпва, а мътнозелената вода бе покрита с мръсна пяна. Над нея се носеше облак от дребни насекоми, които приличаха на прашинки на слънчевата светлина.
С тях се хранеха водните кончета.
А те бяха десетки. Стотици. Въздухът трептеше от махащите им крилца. Тук-там се виждаха блестящите цветове на някакъв друг, по-дребен вид, но господари бяха покритите с тигрови шарки блатни водни кончета. Очите им блестяха като сапфири, докато те се стрелкаха из въздуха, сякаш изпълняваха сложни балетни фигури над водата.
Пристъпих, за да ги огледам по-добре, и чух как нещо изпука под крака ми. Погледнах надолу и видях една бледозеленикава пръчка в тревата. Не, две пръчки, помислих си аз. След това успях да се фокусирам добре и осъзнах, че това са две кости на човешка предмишница.
Отстъпих бавно. Трупът лежеше полускрит в тревата. От него бяха останали само кости, покрити с мъх, между които беше покарала млада трева.
Чернокожо момиче, съвсем младо, помислих си автоматично аз. Мисълта се появи в главата ми тъкмо в момента, когато миризмата на разлагаща се плът надделя над аромата на магнолията.
Пол прошепнало мен:
— Боже господи…
Бавно вдигнах поглед. Водните кончета не бяха единствените обитатели на това място.
Градината беше пълна с трупове.
Лежаха в тревата, под дърветата, в ниските храсти. Много от тях представляваха само скелети сред зеленината, но други бяха по-скорошни и сред приличните на кожа черва и хрущяли се въдеха мухи и ларви. Нищо чудно, че нито една от предишните жертви на Йорк не е била открита.
Той беше създал своя собствена ферма за трупове.
Гласът на Пол трепереше:
— Виж, там има някаква къща.
От другата страна на езерото се издигаше малък, покрит с дървета хълм. Близо до върха, през клоните се виждаше покрив. Пол тръгна натам, но аз го дръпнах.
— Какво правиш?
Той се отскубна от ръката ми.
— Сам може да е там!
— Знам, но трябва да кажем на Гарднър…
— Ами кажи му — заяви той и се затича към къщата.
Изругах и извадих телефона си. Трябваше да съобщя на Гарднър, но в същото време не можех да оставя Пол да извърши някоя глупост.
Тръгнах след него.
Труповете бяха навсякъде. Не бяха подредени по някакъв признак, Йорк просто ги бе изхвърлил тук и ги бе оставил да се разлагат. Докато тичах през градината, забелязах водните кончета, които се носеха из въздуха и пикираха, без да обръщат внимание на смъртта наоколо. Едно от тях бе кацнало върху пръста на един скелет, с разперени нежни крила, красиво и някак неземно. Друго запърха пред лицето ми, но аз го прогоних с отвращение.
Трябваше да настигна Пол, който продължаваше да върви към постройката, която се издигаше като скала на склона на хълма. Беше на три етажа, с дървена фасада. Сега забелязах, че е прекалено голяма за къща и приличаше повече на хотел. Сигурно някога е била доста внушителна, но сега тънеше в разруха, разпадаше се като труповете в градината. Основите й бяха поддали и тя беше леко килната на една страна. По покрива зееха огромни дупки, а покритите с паяжини прозорци приличаха на безжизнени очи върху мръсната сива фасада. В единия й ъгъл, подпряна на сградата като стар пияница, стоеше стара плачеща върба, чиито клони се спускаха върху стените, сякаш искаха да прикрият разрухата.
Пол стигна до обраслата с плевели тераса, която опасваше цялата сграда. Изтича до закованите е дъски френски прозорци и започна да дърпа дръжките им. Прозорците не се отвориха, но тракането им наруши тишината в градината.
Стигнах до него и го дръпнах назад.
— Какво правиш? Господи, да не искаш да те убие?
Погледнах лицето му и разбрах отговора: вече не се надяваше да намери Сам жива. А ако тя не беше жива, му беше все едно какво ще стане с него самия.