Избута ме ядосано и се затича към ъгъла, където старата върба се бе подпряла на стената. Не исках да го оставям, но наистина трябваше да се свържа с Гарднър. Набрах номера му тичешком и за мое облекчение се оказа, че има сигнал, макар и слаб. Включи се обаче гласовата поща. Изругах. Нямах време да звъня на Джейкъбсън, Пол вече беше изчезнал между клоните на върбата. Опитах се запъхтяно да обясня къде се намирахме, затворих телефона и се затичах след него.
Отблизо разрухата на сградата бе очевидна. Дървото на облицовката беше омекнало и надупчено като медена пита. Сетих се за облака от дребни насекоми, с които водните кончета се хранеха, и за думите на Джош Талбот: Блатното водно конче има предпочитания към крилатите термити.
Тук те бяха открили термити в изобилие.
Но в момента трябваше да мисля за нещо много по-важно. Видях Пол да тича по буренясалата пътека покрай сградата. Дробовете ми щяха да се пръснат, но с последни усилия го настигнах и го дръпнах.
Той ме удари с лакът, при което пред очите ми се появиха звезди, но не го пуснах.
— Остави ме!
— Помисли малко, моля те! Ами ако е въоръжен?
Той се опита да се отскубне.
— Не ме интересува!
С всички сили се мъчех да го задържа.
— Ако Сам е още жива, това е единственият й шанс! Нима ще го пропилееш?
Последните ми думи имаха ефект. Безумието изчезна от очите му и той спря да се съпротивлява. Свалих предпазливо ръце от него.
— Няма да чакам, докато Гарднър дойде — каза той, дишайки тежко.
— Знам, но не можем просто да се втурнем. Нека не улесняваме Йорк, ако той е още вътре.
Усещах, че е готов да срути стените пред себе си, само и само да открие Сам, но все пак съзнаваше, че съм прав. Дори и вече да ни беше чул, Йорк не знаеше, че сме само двамата. Бог ни е свидетел, че нямахме особено преимущество, но ако ни усетеше, щяхме да загубим и това, което имахме.
Промъкнахме се до другия край на пътеката. Отначало се бяхме озовали пред задната част на сградата, а това тук беше предната. Пролетното слънце бе твърде ниско и не можеше да прехвърли високия покрив, затова всичко тънеше в сянка. Когато излязохме извън обсега на слънчевите лъчи, все едно нагазихме в студена вода. От тази страна дори дърветата изглеждаха по-мрачни — огромни борове и кленове, а не декоративни магнолии и храсти като отзад. Природата бе завзела пространството, където някога е имало градини, дърветата бяха преплели клони над калната алея и образуваха тъмен тунел, чийто край се губеше от погледа.
Близо до пътя имаше изкривена дъсчена табела. Буквите бяха добили призрачен, синкав цвят. Надписът оптимистично гласеше: Дишайте дълбоко! Сега сте в „Сидър Хайтс спа“! Сградата сигурно е била построена през 50-те и вероятно много скоро след това е била изоставена.
Но не и от Йорк.
На алеята бяха паркирани хаотично няколко коли, похитени заедно със собствениците си. Повечето очевидно стояха там от години, защото покривите и стъклата им бяха покрити със загнили листа и птичи курешки, но две от тях бяха по-чисти от останалите. Едната беше огромен черен пикап със затъмнени прозорци.
Другата бе син джип „Крайслер“.
Как ни изигра само, помислих си е горчивина аз. Катастрофирал е съвсем близо дотук, но за да не претърсим местността, е продължил още няколко километра и едва тогава е зарязал линейката.
След това е откраднал колата и се е върнал.
Джипът беше паркиран до разкривени каменни стъпала, които водеха към покрита веранда. Двойната врата някога може да е изглеждала величествена, но сега бе порутена като всичко останало.
Едно открилата беше отворено.
Качихме се на верандата и оттам Пол грабна една греда, която се бе откъртила. През отворената врата се виждаше голямо мрачно фоайе и първите стъпала на широко стълбище. Пол бутна вратата и я отвори докрай.
В този момент телефонът ми иззвъня.
Звукът сякаш прониза тишината. Извадих го бързо от джоба си и видях, че е Гарднър. Господи, не сега! Натиснах бутона, да му отговоря. Сякаш измина цяла вечност, преди телефонът да спре да звъни.
Чух гласа на Гарднър, който глъхнеше на моменти:
— Хънтър, къде сте, по дяволите?
Нямах време да му отговоря. Нямаше време за нищо, защото в този миг някъде от вътрешността се чу задавен вик. Той бързо секна, но Пол заряза всяка предпазливост и се втурна напред.