Откъм балнеолечебницата.
— САМ! — изкрещя Пол и се втурна към вратата.
Не можех да го задържа, дори и да исках. Тръгнах след него, като стисках дървото така здраво, че ме болеше ръката. Той нахълта, а аз го последвах. Имах време да забележа само, че стаята е голяма и с бели плочки, защото почти в същия момент от вратата срещу мен се втурна някаква фигура.
За миг сърцето ми спря. После осъзнах, че стоя срещу собственото си отражение.
На отсрещната стена бе закачено голямо огледало със зацапана повърхност. Пред него имаше редица чучури за вода, всичките сухи и прашни. Мъгливата светлина влизаше през няколко високи, покрити с паяжини прозорци и разкриваше напуканите бели плочки, с които бяха облицовани стените. На вратите имаше табелки с надписи Манипулационни, Сауна и Турска баня. Почти не им обърнахме внимание.
Беше пълно с трупове.
В единия ъгъл, близо до сводеста врата, се намираше малък басейн, приблизително два на два метра. Йорк го беше превърнал в масов гроб, пълен почти догоре с трупове. Доколкото можех да видя, всички бяха в различен стадий на разложение, но бяха зарязани тук значително по-скоро от тези в градината.
Миризмата не подлежеше на описание.
Тази гледка стресна Пол, но за кратко. Той изтича към най-близката врата с надпис „Манипулационна“ и я отвори. Стаята беше малка и вероятно някога бе служила за правене на масажи. Сега тук Йорк промиваше филмите си. Посрещна ни силна миризма на химикали. Върху едно старо писалище бяха оставени ванички и съдове с фотографски проявители. Над бюрото беше опънато въже, на което бяха защипани още снимки.
Пол ме избута и изтича до съседната стая. Въпреки острата миризма на химикали въобще не се съмнявах какво ще открием в нея. Изведнъж ме обзе огромно нежелание да погледна вътре; страхувах се какво ще намерим. Изглежда, Пол изпитваше същото. Поколеба се, лицето му бе смъртно бяло.
След това отвори вратата.
Върху покрития с плочки под бяха нахвърляни още от жертвите на Йорк, една върху друга, сякаш бяха дърва за огрев. Всички бяха напълно облечени. Очевидно, след като бе загубил интерес към тях, просто ги беше довлякъл тук и ги бе захвърлил, където му падне.
Тялото, което лежеше най-отгоре, приличаше на заспал човек. На мъждивата светлина, която достигаше от коридора, отметнатата ръка и кичурите руса коса изглеждаха потресаващо уязвими.
От гърдите на Пол се изтръгна нещо между вопъл и вик.
Бяхме намерили Сам.
24
Не можех да дишам. Макар да знаех, че Сам вероятно е вече мъртва, че Йорк няма никаква причина да я остави да живее, съзнанието ми отказваше да приеме изцяло този факт.
Сграбчих Пол, който понечи да се втурне вътре.
— Недей…
Бях видял снимките на жертвите на Йорк. Пол не трябваше да вижда Сам така. Той се помъчи да се измъкне от ръцете ми, но после краката му се огънаха. Направи колеблива стъпка назад и се свлече до стената.
— Сам… О, боже!
По-бързо. Изведи го оттук. Беше се отпуснал на пода и приличаше на счупена играчка. Опитах се да го изправя на крака.
— Хайде. Трябва да вървим.
— Тя беше бременна. Искаше момче… О, боже!
Имах чувството, че някой ме е стиснал за гърлото. Не можехме да останем тук, докато не разберем със сигурност къде е Йорк.
— Ставай, Пол. Вече не можеш да й помогнеш…
Той изобщо не ме чуваше. Отново се опитах да го изправя, но изведнъж в малката стая настъпи мрак. Обърнах се и видях, че вратата зад нас се бе затворила. Бутнах я бързо, очаквайки да видя Йорк. Нямаше го, но когато слабата светлина от коридора достигна до тялото на Сам, видях нещо друго.
Нещо сребърно проблясваше сред разрошената руса коса.
С болезнено свито сърце пристъпих към купчината трупове. Махнах косата и стягането в гърдите ми стана още по-силно. Видях познатото лице и се олюлях. О, Боже!
Чух как зад мен Пол плаче.
— Пол…
— Аз я предадох. Трябваше…
Стиснах го за рамото.
— Чуй ме, това не е Сам!
Той вдигна обляното си в сълзи лице.
— Не е Сам — повторих аз и пуснах рамото му.
Сърцето ми се късаше, когато му казах:
— Това е Самър.
— Самър?
Отдръпнах се, а той се изправи на крака. Приближи се предпазливо до тялото, като че ли не вярваше на очите си.