— Може би труповете в Англия са по-пъргави от нашите — заяви Гарднър с абсолютно безизразна физиономия.
Думите му предизвикаха смях. Усетих, че лицето ми пламва, но нямаше какво да кажа, за да изляза от нелепата ситуация. Идиот. Какво ти става?
Том затвори капака на буркана и се обърна невъзмутимо към Гарднър:
— Какъв е този Лумис според вас — жертвата или убиецът?
— Кредитните карти и шофьорската книжка в портфейла са на името на Лумис. Имаше и около шейсет долара в брой. Проверката показа, че той е бил на трийсет и шест години, бял, работил е като застрахователен агент в Ноксвил. Не е женен, живее сам и от няколко дни не се е появявал на работа.
Вратата на бунгалото се отвори и вътре влезе Джейкъбсън. Също като Гарднър, и тя носеше предпазни ръкавици и обувки, но дори и така изглеждаше елегантна. Нямаше маска на лицето и когато застана до по-възрастния си колега, забелязах, че е пребледняла.
— Значи, освен ако убиецът не е наел бунгалото на свое име и не е оставил шофьорската си книжка нарочно, за да ни помогне, най-вероятно жертвата е или Лумис, или някакъв друг мъж, за когото не знаем нищо — обобщи Том.
— Общо взето — съгласи се Гарднър.
В този момент на вратата се появи още един агент.
— Сър, един човек иска да разговаря с вас.
— Връщам се след малко — обърна се Гарднър към Том и излезе.
Джейкъбсън остана в бунгалото. Лицето й бе все така бледо, бе скръстила ръце и ги бе притиснала към себе си, сякаш за да възпре слабостта си.
— Откъде знаете, че е мъж? — попита тя.
Погледът й се спря върху изобилието от ларви в областта на гениталиите, но бързо се отклони.
— Не виждам нищо, което да издава пола.
Акцентът й не беше особено изразен, но въпреки това можеше да се предположи, че е местна. Хвърлих поглед към Том, но той беше съсредоточил цялото си внимание върху трупа. Или поне се правеше, че е така.
— Ами освен ръста… — започнах аз.
— Не всички жени са дребни.
— Да, но много малко са толкова високи. И дори едрите жени имат по-деликатна костна структура, особено що се отнася до краниума. Това значи…
— Знам какво значи краниум — череп.
Ама че беше заядлива.
— Това значи, че обикновено полът може да се определи по черепа — довърших мисълта си аз.
Тя вирна инатливо брадичка, но не каза нищо повече. Том, който до този момент внимателно оглеждаше отворената уста натрупа, се изправи.
— Погледни това, Дейвид.
Отмести се встрани и аз се наведох над трупа. По-голямата част от меките тъкани на лицето бяха разложени, очните и носните кухини бяха пълни с ларви. Зъбите бяха почти напълно оголени и жълтеникавобелият дентин, останал на мястото на венците, беше леко оцветен в розово.
— Зъбите са розови — отбелязах аз.
— Виждал ли си такова нещо преди? — попита ме Том.
— Веднъж-два пъти.
Но не често и не в ситуации като тази.
Джейкъбсън внимателно слушаше разговора ни.
— Розови зъби ли? — попита тя.
— Да, получава се, когато хемоглобинът от кръвта нахлуе в дентина — обясних аз. — Тогава под емайла зъбите се оцветяват в розово. Наблюдава се при удавници, които са престояли доста време под водата. Във водата трупът обикновено плува с главата надолу.
— Нещо ме кара да си мисля, че тук не става въпрос за удавяне — заяви иронично Гарднър, който влезе с тежка стъпка в бунгалото.
С него имаше още един човек. Новодошлият също носеше предпазни обувки и ръкавици, но от пръв поглед ми стана ясно, че не е нито полицай, нито агент на БРТ. Беше четирийсет и няколко годишен, не точно пълен, но закръглен като човек, който се храни добре. Носеше памучни панталони, светлосиня риза и тънко велурено яке. Пълните му бузи бяха небръснати и почти можеше да се каже, че е с брада.
Този небрежен външен вид обаче изглеждаше твърде нагласен, сякаш подражаваше на моделите от рекламите по списанията. Дрехите му бяха скъпи и елегантни, а най-горното копче на гърдите бе разкопчано. Въпреки че наболата брада и косата му създаваха впечатление за небрежност, те бяха добре оформени и явно грижливо поддържани.
Държанието му беше самоуверено, леката усмивка не изчезна от устните му дори когато видя трупа, завързан за масата.