Отидох в кухнята. В апартамента се усещаше хлад, който ми напомняше, че макар да е пролет, сега съм в Англия. Включих отоплението и сложих чайника на печката.
Не бях пил чай от няколко седмици.
Погледнах телефона и видях, че имам съобщения. Бяха повече от двайсет. Без да се замисля, посегнах да натисна копчето и да ги прослушам, но промених решението си. Ако някой е искал спешно да се свърже с мен, щеше да се обади на мобилния.
Освен това едва ли някое от съобщенията беше от Джени.
Направих си чаша чай и я занесох на масата в трапезарията. В средата имаше празна купа за плодове и едно малко листче в нея. Взех го и видях, че е бележката, която бях написал, преди да замина. Кажи на Том в колко часа пристигаш. Смачках листчето и го пуснах в купата.
Усетих, че започвам да се нагаждам към стария си живот. Струваше ми се, че съм бил в Тенеси преди цял век. Спомените за слънчевата градина с труповете и водните кончета, както и кошмарните сцени в санаториума започваха да изглеждат нереални, сякаш са били само сън. Но всичко онова бе действителност.
В „Сидър Хайтс“ бяха открити четирийсет и два трупа, двайсет и седем от които — в градината, а останалите — в санаториума и балнеолечебницата. Кайл не бе подбирал. Жертвите му бяха хора на всякаква възраст, от всякакъв етнос. Някои бяха умрели преди повече от десет години и работата по идентифицирането им все още продължаваше. Портфейлите и кредитните карти, които беше запазил, донякъде улесняваха този процес, но скоро стана ясно, че броят на труповете е по-голям от броя на вещите. Много от жертвите са били скитници и проститутки, изчезнали, без никой да разбере, а още по-малко да съобщи на полицията.
Ако Кайл не бе поискал да се себедокаже, можеше да продължи така безкрайно дълго време.
Но не всички жертви бяха анонимни. Трупът на Ървинг беше открит в същата стая, в която бе и трупът на Самър, а сред останалите идентифицирани жертви се открояваха три имена. Първото беше на Дуайт Чеймбърс. Портфейлът и шофьорската му книжка бяха намерени в купчината вещи в кухнята на санаториума, а трупът му бе в балнеолечебницата. Това потвърждаваше историята на Йорк за случайния работник, нает в „Стийпъл Хил“.
Второто име, което говореше нещо на разследващите, беше Карл Филипс, четирийсет и шест годишен мъж, страдащ от шизофрения, който бе изчезнал от една държавна психиатрична болница преди около десет години. Неговите останки бяха най-старите, открити в санаториума, а освен това той бе внук на основателя на „Сидър Хайтс“. Филипс бе наследил западналия имот, но никога не бе полагал каквито и да е грижи за него. Така санаториумът останал на произвола на съдбата, обитаван само от термитите и водните кончета.
Докато не го открил Кайл.
Разкриването на третата самоличност обаче предизвика най-голям шок. В шкафа, под снимките на жертвите, криминалистите откриха стара шофьорска книжка, принадлежаща на двайсет и девет годишен мъж от Мемфис, който работел като помощник в морга. Неговите останки бяха открити в тревата близо до езерото и идентифицирани по стоматологичния му картон.
Името му беше Кайл Уебстър.
— Починал е преди осемнайсет месеца — обясни ми Джейкъбсън, когато й се обадих, виждайки новината по телевизията. — Тепърва трябва да се установи как този човек е успял да започне работа в моргата, но в интерес на истината документите и препоръките му са съвсем истински. Освен това доста е приличал на истинския Уебстър, така че снимката е могла да заблуди всеки.
Това вероятно съответстваше точно на всичко останало, което беше извършил. Човекът, когото ние познавахме като Кайл Уебстър, винаги бе обичал да подвежда околните. Бе си присвоил самоличността на една от жертвите си така лесно, както нахлузваше кожата от ръцете им.
— Щом не е Кайл Уебстър, тогава кой е? — попитах аз.
— Истинското му име е Елиът Питърс, на трийсет и една години. Роден е в Ноксвил, но е работил като помощник в моргите в Нешвил и в Севиървил, затова е бил запознат с работата. Изчезнал е преди две години и оттогава никой не е чувал за него. Произходът му обаче е много интересен. Баща му е неизвестен, майка му е починала още когато бил дете, затова бил отгледан от леля си и чичо си. Всички твърдят, че бил изключително умен, имал отлични оценки в гимназията и дори искал да кандидатства медицина. След това всичко се променило. Според училищните дневници някъде към седемнайсетата си година изведнъж загубил интерес към учението. Не успял да влезе в университета и се наложило да се захване със семейния бизнес, който фалирал след смъртта на чичо му.