— Какъв семеен бизнес?
— Чичо му притежавал малка кланица. Колели предимно прасета.
Затворих очи. Прасета.
— Леля му е била последният жив роднина, но и тя починала преди няколко години — продължи Джейкъбсън. — От естествена смърт, както изглежда. Сигурно можеш да се досетиш къде са погребани лелята и чичото.
Не беше никак трудно, наистина. В „Стийпъл Хил“.
Освен това от медицинския картон на Елиът Питърс ставало ясно, че като юноша са му направили няколко операции за отстраняване на полипи от носа. Те били успешни, но в резултат на тях той развил аносмия. Това беше отговорът на въпроса, който Гарднър зададе в балнеолечебницата в „Сидър Хайтс“.
Елиът Питърс не е усещал никакви миризми.
Край санаториума все още копаеха, за да проверят дали и там няма останки от трупове. Но моята роля приключи още на следващия ден, когато на помощ се притекоха останалите членове на факултета от Изследователския институт по антропология. Операцията взимаше такива размери, че се наложи да извикат местното подразделение на Гражданска защита, с тяхната напълно оборудвана преносима морга. Двайсет и четири часа след като с Пол се промъкнахме през оградата, цялото място гъмжеше от експерти.
Благодариха ми любезно за помощта и ми казаха, че ще се свържат с мен, ако им потрябвам за още нещо. Вече бях дал показания. Качиха ме в една кола и ме изведоха покрай репортерите и телевизионните оператори, които се бяха събрали пред вратите на санаториума. Изпитвах едновременно облекчение и съжаление. Струваше ми се, че не е редно да напусна разследването точно сега, но след това си казах, че всъщност то не е мое и никога не е било.
Бях готов да удължа престоя си, за да изчакам възпоменателната служба в памет на Том, или дори да се върна за нея по-късно. В крайна сметка не се наложи. Независимо от събитията, които бяха предизвикали смъртта му, Том бе починал в болница, по здравословни причини, така че разследване нямаше да има. От една страна, това беше добра новина, заради Мери, но пък аз останах с усещането за не докрай свършена работа. Но може би с всяка смърт е така.
Погребение нямаше. Том бе дарил тялото си за целите на науката, но не на Фермата — иначе щеше да е доста травмиращо за колегите му. Мери се държа достойно и не плака по време на службата. До нея стоеше възпълен мъж на средна възраст, облечен в строг костюм. Отначало не разбрах, че това е синът им. Държеше се леко неприятно, като човек, който има по-важна работа. Когато ни запознаха след края на службата, той ми подаде ръка вяло и неохотно.
— Доколкото разбрах, работите като застраховател? — попитах аз.
— Всъщност не, поръчител съм.
Не знаех каква точно е разликата, но реших, че няма смисъл да питам.
— Дълго ли ще останете в града?
Той погледна часовника си и се намръщи, все едно вече закъсняваше.
— Не, ще хвана следобедния полет за Ню Йорк. И без това трябваше да пренасроча някои заседания. Всичко това стана в много неподходящ момент.
Идваше ми да му отвърна хапливо, но си замълчах. Какъвто и да е, все пак беше син на Мери и Том. Докато се отдалечавах, той отново погледна часовника си.
Гарднър и Джейкъбсън също присъстваха на службата. Тя се бе върнала на работа; превръзката на рамото й едва се забелязваше под сакото. Гарднър все още се водеше в отпуск по болест. Беше прекарал малка исхемична криза, нещо като миниинсулт заради продължителната липса на кислород. Това бе предизвикало краткотрайна загуба на говора и намалена чувствителност в едната страна, която щеше да премине. Когато го видях, единствените забележими следи бяха още по-дълбоките бръчки по лицето му.
— Добре съм — отговори ми той леко сдържано, след като го попитах как е. — Спокойно мога да се върна на работа още сега. Проклети доктори.
Джейкъбсън изглеждаше съвършена и недостъпна както винаги. По нищо не личеше, че е била простреляна, освен че на моменти се опитваше да предпази лявото си рамо.
— Чух, че е предложена за повишение — споделих с Гарднър, докато тя изказваше съболезнованията си на Мери.
— Още не е решено.
— Ако ме питат мен, напълно го заслужава.
Той се поотпусна малко.