Хълмът, на който се намирах, не бе никак забележителен. Беше доста висок, но изобщо не можеше да се сравнява с впечатляващите хребети на Смоуки Маунтинс, които се виждаха в далечината. Пред очите на хората, попаднали тук, природата разкриваше една съвсем друга страна. Наоколо се виждаха човешки трупове в различен стадий на разложение. Бяха навсякъде — по земята сред ниската растителност, изложени на силното слънце или оставени на сянка. Телата, донесени наскоро, бяха подути от газовете, отделящи се при разлагането, докато по-старите бяха изсъхнали и приличаха на кожа за обувки. Някои от тях бяха скрити от погледите на посетителите — погребани под земята или затворени в багажниците на коли. Други, като трупа, чието тегло премерих преди малко, бяха покрити с телени мрежи и приличаха на експонати от зловеща изложба. Само че мястото не беше достъпно за широката публика. Хората тук се занимаваха с далеч по-сериозни неща.
Прибрах уредите и бележника в чантата и раздвижих ръката си, която бе започнала да изтръпва. На мястото, където миналата година дланта ми бе разрязана до костта, се виждаше тънък бял белег, който минаваше през нея и разсичаше линията на живота ми на две. В това нямаше нищо странно, като се има предвид, че ножът, оставил белега, за малко да отнеме живота ми, който след това напълно се промени.
Метнах чантата през рамо и се изправих. От тежестта й усетих леко напрежение в областта на стомаха. Белегът под ребрата ми бе напълно заздравял, а след месец-два щях да спра антибиотиците, които пиех през последните девет месеца. До края на живота си щях да бъда силно податлив на инфекции, но бях късметлия, че се отървах само с отстраняването на малка част от тънките черва и далака ми.
Много по-трудно бе да се справя с другите загуби, които претърпях.
Оставих мъртвото тяло на зъболекаря да се разлага от само себе си, заобиколих един друг, потъмнял и подпухнал труп, скрит отчасти сред ниските храсти, и поех по пътеката, която се виеше надолу сред дърветата. Млада чернокожа жена, облечена в панталони и сива хирургична престилка, бе клекнала до труп, който лежеше в сянката на повалено дърво. В ръката си държеше пинсети, с които събираше гърчещите се ларви и ги поставяше в малки буркани.
— Здравей, Алана — поздравих я аз.
Тя спря за момент, погледна ме и ми се усмихна, пинсетите увиснаха във въздуха.
— Здрасти, Дейвид.
— Да си виждала Том някъде наблизо?
— Последно го видях при плочите. Внимавай къде стъпваш — провикна се тя след мен. — Някъде там из тревата се крие един прокурор.
Вдигнах ръка в знак на благодарност и продължих пътя си. Пътеката минаваше успоредно на високата мрежа, която ограждаше два акра гора. Над мрежата бе поставена бодлива тел, а освен това имаше и втора, дървена ограда. Голямата порта беше единственото място, през което можеше да се влезе или излезе. На нея бе закачена табела, на която с черни букви пишеше „Изследователски институт по антропология“. Мястото обаче бе известно с друго, не толкова официално наименование.
Повечето хора го наричаха Фермата за трупове.
Седмица по-рано стоях в покритото с плочки антре на лондонския си апартамент, с куфарите до краката ми. В ранното пролетно утро се чуваше бодрата песен на птиците. Повторих си отново наум нещата, които трябваше да свърша, преди да замина, макар да знаех, че вече съм ги свършил. Прозорците бяха заключени, бойлерът бе изключен, пощенските пратки — отменени. Чувствах се нервен и напрегнат. Не пътувах за първи път, но сега всичко беше по-различно.
Никой нямаше да ме чака, когато се върнех.
Таксито закъсняваше, но до полета ми имаше достатъчно време. Въпреки това започнах нервно да поглеждам часовника си. Вниманието ми беше привлечено от черно-белите викториански плочки, с които бе покрит подът. Отместих поглед от шахматния мотив, но в съзнанието ми отново изплува същият спомен. Кръвта отдавна беше изчистена от пода в близост до входната врата, както и от стената до нея. Цялото антре бе пребоядисано, докато лежах в болницата. Обективно погледнато, не съществуваше нищо, което да ми напомня за случилото се миналата година.