Почвата е мека и се копае лесно. Ровиш в земята с парче от оградата. Боядисаното в бяло дърво е меко, защото е започнало да гние. Спираш за малко, за да усетиш миризмата на влажната пръст, изпитваш безпокойство, но и все по-силна възбуда. Знаеш, че не трябва да правиш това, но любопитството ти надделява. Дори и тогава в главата ти се въртяха въпроси, толкова много въпроси, на които нямаше отговор.
Съвсем скоро дървото се удря в нещо, заровено в земята. Махаш последните бучки пръст и усещаш, че миризмата се засилва. Най-накрая я виждаш — картонената кутия, която е започнала да се разлага.
Когато се опитваш да я вземеш, мокра и натежала, тя буквално се разпада в ръцете ти. Бързо я връщаш на мястото й. Попиташ неуверено капака и усещаш стягане в гърдите. Страх те е, но вълнението е по-силно.
Много бавно отваряш кутията за обувки.
Котката се е превърнала в мръсна рижава топка. Притворените й очи са бледи и безжизнени и приличат на спаднали балони след купон. В козината й пълзят насекоми, а бръмбарите се разбягват от светлината. Гледаш в захлас как един дебел червей се измъква от ухото й. Взимаш пръчка и побутваш с нея котката. Нищо не се случва. Мушкаш я още веднъж, този път по-силно. Отново нищо. В съзнанието ти изплува дума, която си чувал и преди, но досега не си разбирал истинското й значение.
Смърт.
Спомняш си котката такава, каквато беше преди — дебел мъжки с големи нокти и лош нрав. А сега е… нищо. Как е възможно онова пъргаво животно да се превърне в кълбо разлагаща се козина? Въпросът изпълва цялото ти съзнание, разбираш, че е прекалено сложен за теб. Навеждаш се към котката с чувството, че ако се взираш в нея достатъчно дълго, ще откриеш отговора…
Изведнъж някой те дръпва назад. Лицето на съседа е изкривено от гняв, но на него е изписано и още нещо, което не можеш да определиш. Доста години по-късно разбираш, че е било погнуса.
— Какво, за бога, правиш? Извратено малко копеле!
По-късно в къщата продължават да ти викат. Не се опитваш да обясниш стореното, защото не го разбираш. Но нито гневните думи, нито наказанието могат да изтрият от съзнанието ти онова, което видя и почувства и все още чувстваш ниско долу в стомаха. Непреодолимо чувство на почуда и изгарящо, неутолимо любопитство.
Тогава си на пет години. Така започва всичко.
5
В момента, в който ножът се насочи към мен, всичко започна да се движи съвсем бавно. Протегнах ръка, но закъснях. Стиснах ножа, но острието се изплъзна от ръката ми, разрязвайки дланта и пръстите ми до кокал. Усетих горещата кръв, която се стичаше по ръката ми, и коленете ми започнаха да се огъват. Ризата ми подгизна от кръв, върху черно-белия под се образува локва, аз се плъзнах надолу с гръб о стената.
Погледнах надолу и видях как дръжката на ножа безсрамно стърчи от корема ми. Понечих да извикам…
— Не!
Изправих се рязко, не можех да си поема дъх. Все още усещах кръвта по себе си, топла и мокра. Изритах чаршафите, наведох се като обезумял напред, за да видя корема си на лунната светлина. Нямаше нищо. Нито нож, нито кръв. Само лепкава, студена пот, която блестеше по кожата ми, и грозният червеникав белег точно под ребрата ми.
Господи! Осъзнах, че съм сам в познатата ми хотелска стая, и се отпуснах с облекчение.
Било е само сън.
Сърцето ми се върна към нормалния си ритъм, вече не чувах пулсирането му така силно в ушите си. Седнах на ръба на леглото, не спирах да треперя. Часовникът на нощното шкафче показваше пет и половина. Бях настроил будилника да звънне след час, но сметнах, че не си заслужава да се опитвам да заспя отново.
Изправих се вдървено и запалих лампата. Вече започвах да съжалявам, че се съгласих да помогна на Том с аутопсията. Първо душ, после закуска. Тогава всичко ще изглежда много по-добре.
В следващите петнайсет минути правих упражнения за укрепване на коремната мускулатура, след това влязох в банята и пуснах душа. Вдигнах лице към горещата струя, оставих водата да отмие и последния спомен от съня.
Когато излязох от банята, бях вече съвсем буден. В стаята имаше кафемашина, включих я, а през това време се облякох и отворих лаптопа си. В Англия беше късно сутринта. Докато пиех кафе, си проверих пощата. Нямаше нищо спешно, отговорих на някои от имейлите, а другите оставих за по-късно.