Разчленяването.
Черепът, тазът и костите на ръцете и краката трябваше да бъдат отделени, което изискваше едновременно деликатност и физическа сила. Ако по време на процедурата се получеше някакво увреждане, то трябваше да бъде описано, за да не се сбърка с травма, нанесена преди настъпването на смъртта. Тъкмо отделях черепа, като внимателно прорязвах хрущяла между втория и третия шиен прешлен, когато Самър се появи отново.
В хирургическото облекло тя вече не изглеждаше не на място в залата; изключение правеха само обиците по ушите и носа й. Изрусената й коса бе скрита под кърпа.
— Къде е доктор Либерман?
— Излезе за малко — отвърнах аз, без да навлизам в подробности. Том не би искал някой от студентите му да знае за заболяването му.
Самър прие отговора ми без коментар.
— Да започна ли с препарата?
Не бях много сигурен каква задача би й възложил Том, но предложението й ми се стори разумно. Започнахме да пълним металните вани с разтвор, а после ги сложихме да се загряват на газовите котлони. Въпреки че огромните камини над котлоните поемаха по-голямата част от изпаренията, комбинацията от миризмата на белина и вряща мека тъкан ужасно напомняше на нещо средно между пералня и евтин ресторант.
— Значи си англичанин? — попита ме Самър, без да прекъсва работата си.
— Да.
— И как се озова тук?
— В командировка съм. Работя по един научен проект.
— Нямате ли си лаборатории в Англия?
— Имаме, но не като вашите.
— Да, Фермата е страхотно място — заяви тя и ме огледа внимателно през очилата си. — Какво е да си съдебномедицински антрополог в Англия?
— Студено и мокро.
Тя се засмя.
— Като оставим това настрана, работата ви по-различна ли е от тази на антрополозите тук?
Никак не ми се говореше точно на тази тема, но тя не бе виновна за това, просто се държеше приятелски.
— В основни линии нещата са същите, но все пак има малки различия. Нямаме толкова правоохранителни институции като вас.
За външен човек огромният брой автономни шерифи и полицейски управления, да не говорим за щатските и федерални агенции, изглеждаше доста объркващ.
— Но основната разлика е в климата. При нас труповете не изсъхват така, както тук, освен ако не се случи горещо лято. Разлагането става в много по-влажни условия, затова много по-често се наблюдават плесени и слуз.
Самър изкриви лице.
— Ама че гадост! Някога мислил ли си да се преместиш?
Без да искам, се разсмях.
— Искаш да кажеш да дойда да работя тук, в някой от южните щати? Не, не съм обмислял подобно нещо. — Вече бях говорил достатъчно за себе си, затова смених темата. — Ами ти? Какви са твоите планове?
Самър започна оживено да разказва за живота си, за амбициите си за бъдещето, как работи в един бар в Ноксвил, за да събере достатъчно пари да си купи кола. Мълчах си, а тя продължаваше да говори. Това не й пречеше да работи, а и потокът от думи ми подейства успокояващо. Когато Том се върна, с изненада установих, че са минали почти два часа.
— Виждам, че напредвате — каза той с одобрение и се приближи до масата.
— Върви доста лесно.
Не исках да го питам пред Самър как е, но беше очевидно, че се чувства по-добре. Той я изчака да отиде до ваните е врящата течности ме дръпна настрани.
— Извинявай, че се забавих толкова, но разговарях с Дан Гарднър. Нещата се развиват доста интересно. Полицията не разполага с пръстови отпечатъци на Тери Лумис, мъжа, чийто портфейл открихме в бунгалото, затова не могат да бъдат сигурни дали това наистина е той — посочи с ръка останките на масата. — Но са идентифицирали отпечатъка върху кутийката от филм. Той е на някой си Уилис Декстър, трийсет и шест годишен механик от Севиървил.
Севиървил беше градче недалече от Гатлинбърг, на около трийсет километра от мястото, където беше открит трупът.
— Това е добра новина.
— Да, така би си помислил всеки — съгласи се Том. — В бунгалото откриха и други отпечатъци от Декстър, един от тях — върху касова бележка в портфейла на Лумис. Бележката е отпреди седмица.
Всичко това показваше, че жертвата е Тери Лумис, а убиецът — Уилис Декстър. Но нещо в държанието на Том ми подсказваше, че нещата не са толкова прости.