— Арестували ли са го вече?
Том свали очилата си и започна да бърше стъклата им, а по устните му играеше лукава усмивка.
— Работата е там, че Уилис Декстър е загинал в автомобилна катастрофа преди шест месеца.
— Не може да бъде — възкликнах аз.
Или пръстовите отпечатъци не са били негови, или името в смъртния акт е било сгрешено.
— Така е, не може — отвърна Том и сложи очилата на носа си. — Затова утре рано сутринта отиваме да ексхумираме трупа му.
На девет години за първи път виждаш труп. Носиш най-хубавите си дрехи. Влизаш в една голяма стая, пълна с дървени столове, подредени с лице към масата, върху която е поставен лъскав ковчег. Застлана е с износена покривка от черно кадифе, обточена с кървавочервен ширит, който в ъгъла се е разшил и виси. Вниманието ти е привлечено от почти перфектната осмица, която образува, затова се сещаш да погледнеш в ковчега едва когато заставаш съвсем близо до него.
В него лежи дядо ти. Изглежда… различен. Лицето му е някак восъчно, а бузите му са хлътнали, все едно е забравил да си сложи изкуствените зъби. Очите му са затворени, но въпреки това изглеждат различни.
Застиваш и усещаш познатото стягане в гърдите. Една ръка те побутва по гърба и те кара да пристъпиш напред.
— Върви сега и погледни.
Разпознаваш гласа на леля си. Не се нуждаеш от подканяне, за да се приближиш. Започваш да подсмърчаш и някой леко те плясва по главата.
— Вземи си носната кърпа — изсъсква леля ти.
За първи път не ти е необходима кърпа, за да избършеш непрекъснато течащия си нос. Просто се опитваш да доловиш миризмите, замаскирани от парфюма и ароматните свещи.
— Защо очите му са затворени? — питаш ти.
— Защото сега е при Бог — отвръща леля ти. — Виж колко спокоен изглежда. Съвсем като заспал.
Но на теб не ти изглежда заспал. Струва ти се, че това, което е в ковчега, никога не е било живо. Стоиш там с вперени в него очи и се опитваш да разбереш какво в тялото е различно. После някой те дръпва строго настрана.
През следващите няколко години споменът за трупа на дядо ти продължава да буди у теб същата почуда, съпроводена от стягане в гърдите. Това е един от основополагащите спомени в живота ти. Но едва на седемнайсет години ставаш свидетел на събитието, което променя всичко.
По време на обедната почивка седиш на една пейка и четеш. Книгата, която си откраднал от библиотеката, е превод на „Сума на теологията“ от Тома Аквински. Макар да се чете трудно, текстът е доста наивен, но има и някои интересни неща. „Съществуването на дадено нещо и неговата същност са две различни неща“. Тази мисъл ти допада почти толкова, колкото и твърдението на Киркегор, че „Смъртта хвърля светлина върху всички силни страсти, добри или лоши, и ги разкрива“. Всички теолози и философи си противоречат и нито един, чиито произведения си чел, не дава истински отговори. Но все пак те са по-близо до истината от незрели позьори като Камю и Сартр, които крият невежеството си зад маската на художествената литература. Вече надрасна техните трудове, а съвсем скоро ще надраснеш и писанията на Тома Аквински и тези като него. Всъщност вече започваш да си мислиш, че няма да намериш отговора в нито една книга. Но пък с какво друго разполагаш?
Напоследък вкъщи се шушука, че няма откъде да намерят пари, за да учиш в университет. Това ни най-малко не те тревожи. Парите все ще се намерят. От години знаеш, че си необикновен човек, че съдбата те е предопределила за велики неща.
Така и ще стане.
Докато четеш, дъвчеш и преглъщаш храната съвсем механично, без да усещаш вкуса й. Единствената й роля е да те зареди с енергия. Последната операция най-после сложи край на вечно течащия ти нос, който вгорчаваше детството ти, но това облекчение ти струва доста скъпо. Сега почти нямаш обоняние и вкусът на всяка храна, освен на най-лютата, ти се струва един и същи, все едно предъвкваш памук.
Дояждаш безвкусния сандвич и оставяш книгата. Точно когато се надигаш от пейката, чуваш изскърцването на спирачки, последвано от тъп удар. Вдигаш поглед и виждаш как една жена лети във въздуха. За миг сякаш увисва в пространството, после тежко се стоварва в краката ти. Тялото й лежи сгърчено по гръб, лицето й е обърнато към небето. За момент погледите ви се срещат, очите й са широко отворени, сепнати. В тях няма нито страх, нито болка, само изненада. Изненада и още нещо.