Осъзнаване.
След това очите й помътняват и ти инстинктивно разбираш, че силата, която им е вдъхвала живот, ги е напуснала завинаги. Това, което лежи пред теб сега, не е нищо повече от купчина месо и счупени кости.
Стоиш замаяно, докато около тялото започват да се трупат хора, избутват те и скриват жената от погледа ти. Но това няма значение. Вече видя онова, което трябваше.
През следващата нощ лежиш и се опитваш да си припомниш всеки детайл. Преживяването те разтърси и разбираш, че си на прага на нещо голямо. Съзнаваш, че успя да зърнеш нещо изключително важно, нещо, което бе едновременно банално и проникновено. Само че по някаква причина образът на жената, очите й, впити в твоите, ти убягват и това те влудява. Искаш, не, непременно трябва да видиш този момент отново; може би тогава ще разбереш какво точно се бе случило. Но споменът не ти върши никаква работа, както и в случая, когато гледаше втренчено ковчега на дядо си. Споменът е прекалено субективен, на него не може да се разчита. Нещо толкова важно изисква научен подход.
По-дълготраен.
На следващия ден изтегляш от банката всичките си спестявания за университета и купуваш първия си фотоапарат.
6
Когато потеглихме към гробището, зората беше само бледа ивица на хоризонта. Небето все още бе тъмно, но звездите избледняваха и отстъпваха място на новия ден. Пейзажът от двете страни на шосето започна да добива по-ясни очертания, сякаш изплуваше от тъмнината като снимка, поставена във вана за проявяване. Зад магазините и ресторантите за бързо хранене се извисяваше огромната снага на планината, която с величината сякаш си искаше да подчертае преходността на всичко сътворено от човешка ръка.
Том шофираше мълчаливо. Като никога, не бе пуснал някой от дисковете си с джаз, но не знаех дали причината за това е ранният час, или просто не беше в настроение. Когато ме взе от хотела, само се усмихна едва-едва, после потъна в мълчание. Никой не изглежда много добре толкова рано сутрин, но лицето му беше някак сиво, което според мен не се дължеше на недоспиване.
Най-вероятно и ти не изглеждаш особено добре. Лежах буден в леглото до ранните часове, очаквайки с тревога онова, което предстои. Това съвсем не беше първата ексхумация, на която щях да присъствам, и със сигурност не най-неприятната. Преди много години бях участвал в разкопаването на масови гробове в Босна, където в общите ями бяха погребани цели семейства. Сега нямаше да има нищо такова, а и съзнавах, че Том ми правеше услуга, като ме взе със себе си. Би трябвало да съм изключително доволен от отдалата ми се възможност да участвам в полицейско разследване в САЩ.
Защо тогава не изпитвах никакъв ентусиазъм?
Преди бях уверен в способностите си, а сега — изпълнен със съмнения. Като че ли бях загубил цялата си енергия и желание за работа заедно с кръвта, която изтече от мен преди година, докато лежах на плочите в антрето на апартамента си. Щом сега реагирах по този начин, как ли щях да се чувствам, когато се върнех в Англия и се наложеше да разследвам убийство сам, без чужда помощ?
Честно казано, нямах ни най-малка представа.
Когато напуснахме магистралата, забелязах, че хоризонтът на запад е промазан със златисти ивици. Пътувахме към източните предградия на Ноксвил, които въобще не познавах. Този район на града беше доста беден, боята по фасадите на къщите се лющеше, предните дворове бяха пълни с боклуци, тревата не бе окосена. Очите на една улична котка, която ядеше нещо в канавката, проблеснаха на светлината на фаровете, тя спря да яде за момент и ни изгледа подозрително.
— Съвсем близо сме — наруши Том тишината.
След още два-три километра къщите отстъпиха място на шубраци и не след дълго стигнахме до гробището. То бе отделено от пътя с висока тухлена ограда, покрай която бяха насадени борове. На арката над портата висеше метална табела с надпис „Погребална агенция и гробище Стийпъл Хил“. Над буквите бе изобразен стилизиран ангел, свел благоговейно глава. Дори и в сутрешния сумрак успях да забележа, че металът е ръждясал, а боята по него се лющи.
Влязохме с колата през отворената порта. Надгробните камъни бяха подредени в редици от двете страни на пътя, повечето — занемарени и буренясали. Зад тях се простираше мрачна борова гора, а точно пред нас се виждаше силуетът на сградата, в която се помещаваше погребалната агенция. Беше ниска постройка, която приличаше на фабрика, с нещо като квадратна кула.