Встрани бяха паркирани няколко коли. Спряхме до тях и слязохме от колата. Мушнах ръце в джобовете си и потреперих от сутрешния хлад. Наоколо се носеше лека сутрешна мъгла, а по тревата блестяха сребристи капчици роса.
Около гроба бяха издигнати паравани, макар че толкова рано сутринта нямаше никакви посетители. Един малък багер пухтеше и вибрираше, докато издигаше и изсипваше пръстта върху една вече доста голяма купчина. Миришеше на глина и дизелово гориво. Гробът беше вече почти разкопан и зееше като огромна черна рана в тревната площ.
Докато багерът изхвърляше поредната купчина пръст, Гарднър и Джейкъбсън стояха и чакаха заедно с останалите служебни лица и работници. Хикс бе застанал малко встрани от тях. Голата глава на патолога се подаваше от яката на шлифера, което му придаваше вид на костенурка. Неговото присъствие тук беше чиста формалност, тъй като трупът със сигурност щеше да бъде предаден на Том.
От изражението по лицето му ставаше ясно, че никак не е доволен от това.
Наблизо стоеше още един мъж, висок и елегантен, с палто от камилска вълна върху строг черен костюм. Наблюдаваше работата на багера, а по лицето му бе изписано нещо, което можеше да се тълкува и като сдържаност, и като отегчение. Щом видя, че идваме, той изведнъж като че ли застана нащрек и впери поглед в Том.
— Здравей, Том — поздрави Гарднър.
Очите на агента бяха зачервени, под тях имаше торбички. За разлика от него Джейкъбсън изглеждаше съвсем свежа, все едно бе спала непробудно цели девет часа. Шлиферът й, препасан с колан на кръста, беше безупречно изгладен.
Том се усмихна, но не отвърна на поздрава. Забелязах, че се е задъхал въпреки слабия наклон и краткото разстояние от колата дотук. Хикс го погледна с неприязън и не го поздрави. На мен не ми обърна абсолютно никакво внимание. Извади от джоба си мърлява носна кърпа и шумно се изсекна.
Гарднър посочи към високия мъж с палтото от камилска вълна.
— Това е Елиът Йорк, собственик на „Стийпъл Хил“. Помогна ни да организираме ексхумацията.
— Радвам се, че мога да ви бъда полезен — заяви Йорк и бързо пристъпи към Том. — За мен е чест да се запозная с вас, доктор Либерман.
Миризмата на одеколона му бе по-силна дори от тази на дизелово гориво, идваща от багера. Беше трудно да се определи на колко години е, но според мен наближаваше петдесетте. Беше висок, едър мъж, с неправилни черти на лицето, които с възрастта бяха станали по-груби и тежки. Черната му коса имаше странен матов отблясък, затова предположих, че я боядисва, а когато се обърна, забелязах, че е грижливо сресана, така че да прикрива оплешивяващото му теме.
Том побърза да измъкне ръката си от неговата и ме представи:
— Това е моят колега доктор Хънтър. Той е от Англия и е на посещение при нас.
Йорк ме поздрави съвсем небрежно. Отблизо се виждаше, че ръкавите на палтото от камилска вълна са съвсем износени, а доколкото можех да забележа, черният му костюм се нуждаеше от химическо чистене. Ако се съдеше по неравномерно обръснатата му брада и следите от порязване, тази сутрин или се беше обръснал много набързо, или ножчето на самобръсначката му е било съвсем тъпо. Дори силната миризма на одеколона му не можеше да прикрие мириса на цигари, който се носеше от него, както и жълтите петна от никотин по пръстите му.
Още не бе пуснал ръката ми, когато отново се обърна към Том:
— Слушал съм много за работата ви, доктор Либерман. Както, разбира се, и за Фермата ви.
— Благодаря ви, но не може да се каже, че Фермата е моя.
— Не, разбира се, тя е гордост на целия щат Тенеси — заяви той и се усмихна мазно. — Моята професия въобще не може да се сравнява с вашата, но мисля, че и аз в известна степен служа на обществото. Работата ми не е приятна, но смятам, че е много необходима.
Усмивката на Том не слизаше от лицето му.
— Напълно сте прав. Значи вие извършихте това погребение?
Йорк наклони глава встрани.
— Да, сър, имах тази чест, въпреки че, честно казано, не си спомням много за това конкретно погребение. Нали разбирате, при нас се извършват толкова много. Агенция „Стийпъл Хил“ предлага всякакви услуги — както кремация, така и погребения сред тази прекрасна природа — каза той и посочи неподдържаните тревни площи с такава гордост, сякаш бяха великолепен парк. — Баща ми основа компанията през 1958 година и оттогава предлагаме услугите си на опечалените. Мотото ни е „Достойнство и утеха“ и ми се ще да вярвам, че то точно отразява същността на работата ни.