Тези високопарни думи бяха последвани от доста неловко мълчание. Гарднър се приближи до нас и по лицето на Том се изписа облекчение.
— Съвсем скоро ще приключим. Гробът е почти разкопан — заяви той.
Том успя да се измъкне и усмивката на Йорк бе заменена от разочарование.
Сякаш за да докаже думите на Гарднър, багерът изсипа последната купчина пръст и се отдръпна, като изпускаше облаци дим от ауспуха си. Един мъж с уморен вид, за когото предположих, че е от санитарните власти, кимна към един от работниците. Облечен в защитно облекло и с маска на лицето, той пристъпи напред и започна да пръска ямата с дезинфектант. След смъртта болестотворните микроорганизми не изчезват. Освен с бактериите, които се хранят с разлагащата се плът, мъртвите могат да заразят живите с хепатит, СПИН, туберкулоза и така нататък.
Друг работник, също в защитно облекло и с маска, спусна в гроба стълба, слезе по нея и започна да разчиства с лопата пръстта около ковчега. Докато привърши и постави ремъците, с които щеше да бъде издигнат, небето беше вече съвсем изсветляло, а боровете хвърляха дълги сенки по тревата. Работникът излезе от трапа и заедно с още няколко души започнаха да изтеглят ковчега. Гледката много приличаше на зловещо погребение, при което действията се извършваха в обратен ред.
Покритият с кал ковчег бавно се издигаше, а от него падаха буци пръст. Мъжете го положиха отстрани на гроба, върху предварително поставените дъски, и бързо се оттеглиха.
— По дяволите, как вони! — измърмори единият от тях.
Беше прав. Дори от мястото, където стояхме, усетихме силната миризма на разлагаща се плът в свежото утро. Гарднър сбърчи нос, доближи се до ковчега и се наведе да го огледа.
— Капакът се е сцепил — заяви той и посочи една пролука под напластената кал. — Не мисля, че е бил отворен нарочно, просто дървесината е много тънка.
— Направен е от най-добрия американски бор! Ковчегът си е съвсем наред! — развика се Йорк.
Никой не му обърна внимание.
Том се наведе над ковчега и го подуши.
— Казахте, че е бил погребан преди шест месеца, така ли? — попита той Гарднър.
— Точно така. Защо?
Том не отговори.
— Странно. Ти какво ще кажеш, Дейвид?
Опитах се да прикрия смущението си, когато всички погледи се насочиха към мен.
— Не би трябвало да мирише толкова силно — отвърнах аз неохотно. — Не и ако са минали само шест месеца.
— Ковчегът не е плътно затворен, в случай че не сте забелязали — обади се Хикс. — Какво очаквате при наличието на такава дупка?
Надявах се, че Том ще му отговори, но той бе приковал вниманието си върху ковчега.
— И все пак се е намирал под два метра пръст. На такава дълбочина разлагането настъпва много по-бавно, отколкото на повърхността.
— Не говорех на вас, но все пак благодаря за разяснението — каза саркастично Хикс. — Сигурен съм, че като англичанин познавате добре климатичните особености на Тенеси.
— Всъщност Дейвид е прав — каза Том и се изправи. — Въпреки счупения капак миризмата не би трябвало да е толкова силна.
Патологът го изгледа гневно.
— Тогава защо не погледнете вътре? — попита той и махна рязко към работниците. — Отворете го.
— Тук ли? — изненада се Том.
Обикновено ковчегът първо се транспортираше до моргата и едва там биваше отворен.
Изглежда, Хикс истински се забавляваше.
— Ковчегът така или иначе е отворен. Ако тялото е силно разложено, както вие твърдите, бих предпочел да го знам още сега. И без това загубих достатъчно време.
Познавах Том добре и по свитите му устни разбрах, че не одобрява идеята, но въпреки това си замълча. Докато трупът официално не беше предаден на Том, решенията взимаше Хикс.
Джейкъбсън обаче възрази:
— Сър, не смятате ли, че трябва да изчакаме? — обърна се тя към Хикс, докато той даваше нареждания на работниците да отворят ковчега.
— Да не би да поставяте под въпрос правомощията ми? — попита той с хищническа усмивка.
— За бога, Доналд, ако ще го отваряш, отваряй го — намеси се Гарднър.
Хикс хвърли още един гневен поглед към Джейкъбсън и направи знак на работника, който стоеше с електрическа отвертка в ръка. Машината зави пронизително и отвъртя винтовете на ковчега. Хвърлих поглед към Джейкъбсън, но лицето й беше напълно безизразно. Сигурно бе усетила погледа ми, защото за миг спря сивите си очи върху мен. Преди да ги отмести, успях да зърна гнева в тях.