Изведнъж усетих, че ме обхваща клаустрофобия. Изнесох внимателно куфарите, като се опитвах да не напрягам много стомашните си мускули. Точно затварях входната врата, когато таксито пристигна. Щом се затръшна зад гърба ми, осъзнах, че един период от живота ми приключва. Без да поглеждам повече назад, се отправих към таксито, което, докато ме чакаше, изпускаше от ауспуха си кълба мръсен дим.
Закара ме до най-близката станция на метрото, откъдето поех към летище „Хийтроу“. Въпреки ранния час във вагона имаше няколко души, които с безразличието, типично за всеки истински лондончанин, не забелязваха другите около себе си.
Добре че заминавам, помислих си въодушевено. За втори път в живота си усещах непреодолима нужда да напусна Лондон. За разлика от първия път, когато избягах съкрушен след смъртта на жена ми и дъщеря ми, този път знаех, че ще се върна. Но сега трябваше да се махна, да се отърся от последните събития. Освен това не бях работил от месеци. Надявах се това пътуване да ми помогне да се върна към професията си.
И да разбера дали все още съм годен да я върша.
Бях избрал най-подходящото място за тази цел. Доскоро Фермата за трупове в Тенеси бе единствена по рода си. Тя представлява огромна лаборатория на открито, в която съдебномедицинските лекари използват истински човешки трупове, за да изучават процесите на разлагането и да се научат да определят по-точно причините и времето на настъпване на смъртта. Подобна лаборатория бе създадена неотдавна в Северна Каролина и в Тексас, след като тамошните власти решиха проблема с лешоядите. Наскоро дори чух, че такава ще бъде открита и в Индия.
Няма значение колко подобни ферми за трупове ще бъдат създадени; за специалистите тази в Тенеси си оставаше първата и най-значимата. Тя се намираше в Ноксвил и бе част от Съдебномедицинския антропологичен център към Университета на Тенеси. Именно там имах късмета да бъда обучаван в началото на кариерата си. Бяха минали доста години от последния ми престой на това място. Прекалено много, според Том Либерман, моя стар учител и директор на фермата.
Докато седях в чакалнята на „Хийтроу“ и наблюдавах през стъклената стена бавния и безшумен танц на самолетите, си мислех как ли ще се почувствам, когато отново се озова там. След дългите месеци на болезнено възстановяване след изписването ми от болницата и още по-болезнените събития после с нетърпение очаквах предстоящия месец там. Изпитвах отчаяна нужда да започна начисто.
И точно сега, когато вече бях тръгнал, започнах да се чудя дали не възлагам прекалено много надежди на това пътуване. След двучасов престой в Чикаго хванах полета за Ноксвил. Точно преди кацане самолетът попадна във вече отминаващата буря, но облаците бързо се разнесоха и когато взех багажа си, слънцето вече бе започнало да се показва. Поех дълбоко въздух, когато напуснах терминала, и се отправих да взема наетата кола. Хареса ми влагата във въздуха. Над шосето се издигаше пара и миришеше на мокър асфалт. Току-що измитата от дъжда зеленина край пътя блестеше на фона на бавно отминаващите черни буреносни облаци и създаваше усещането, че всичко около мен трепти от живот.
Докато наближавах града, усетих как настроението ми се подобрява. Всичко ще бъде наред.
Сега, почти седмица по-късно, вече не бях толкова сигурен. Продължих надолу по пътеката покрай една полянка, на която стоеше висок дървен триножник, напомнящ на рамката на индианско типи. На платформа под триножника лежеше труп, който трябваше да бъде повдигнат и измерен. Без да забравям предупреждението на Алана, прекосих поляната и стигнах до няколко циментови плочи, поставени в почвата в строга геометрична симетрия. Под тези плочи бяха погребани човешки останки, които служеха за проверка на ефикасността на георадара при откриването на заровени трупове.
Няколко метра встрани беше клекнал мъж в памучни панталони и с огромна плантаторска шапка на главата. Водеше си записки и едновременно отчиташе нещо по уреда, поставен върху една тръба, подаваща се от земята.
— Как върви работата? — попитах.
Без да вдига поглед, той внимателно побутна с пръст измервателния уред и продължи да се взира в него през очилата си.
— Човек би казал, че такава силна миризма лесно ще се усети, нали? — заяви той вместо отговор.
Начинът, по който произнасяше гласните звукове, подсказваше, че е от Източното крайбрежие. Откакто го познавах, Том Либерман издирваше своя собствен свещен Граал. Беше посветил цялото си внимание на това да анализира молекула по молекула газовете, които се отделяха в процеса на разложението и предизвикваха появата на миризма. Ако ви се е случвало плъх да умре под дюшемето в къщата ви, със сигурност познавате тази миризма, която продължава дълго време, след като престанем да я усещаме. Някои кучета са обучени да надушват трупове, престояли под земята години наред. Том смяташе, че е възможно да се изработи сензорен апарат, който да върши почти същата работа и така значително да улесни откриването на заровени тела. Но обикновено теорията и практиката са две съвсем различни неща.