Когато беше махнат и последният винт, към ковчега се приближи още един работник, за да помогне при вдигането на капака. Той се бе огънал навътре и отстраняването му не беше много лесно.
— Мили боже! — възкликна един от мъжете и извърна глава.
Вонята, която се понесе от ковчега, беше направо неописуема — отвратителната, сладникава миризма на разлагаща се плът. Работниците побързаха да се отдалечат.
Двамата с Том се приближихме, за да погледнем вътре.
Мръсен бял чаршаф покриваше по-голямата част от останките, така че се виждаше само черепът. Косата бе опадала, с изключение на няколко тънки кичура, които приличаха на паяжини. Тялото бе започнало да се разлага, плътта сякаш се бе стопила. Бактериите бяха превърнали меките тъкани в полутечно състояние. Тъй като капакът на ковчега беше затворен, течността не бе имала възможност да се изпари. Беше гъста и слузеста и бе изцапала памучния покров. Тази лепкава маса се наричаше „ковчежна течност“.
Хикс също погледна вътре.
— Поздравления, Либерман. Целият е твой.
Отправи се към паркираните коли, без да погледне повече назад. Гарднър гледаше с отвращение ужасяващите останки в ковчега, пред устата и носа си бе поставил носна кърпичка, с която напразно се опитваше да спре отвратителната миризма.
— Това нормално ли е?
— Не — отвърна Том и погледна гневно към Хикс.
— Имате ли представа как е станало? — обърна се Гарднър към Йорк.
Лицето на собственика на погребалната агенция бе станало тъмночервено.
— Разбира се, че не! И не приемам намеците ви, че аз имам нещо общо с това! Агенция „Стийпъл Хил“ не отговаря за онова, което се случва с ковчега след заравянето му.
— Така си и мислех — отвърна Гарднър и направи знак на работниците. — Затворете го и да го откараме в моргата.
Междувременно бях успял да огледам съдържанието на ковчега доста внимателно.
— Погледни черепа, Том — казах аз.
Том стоеше загледан натам, където бе тръгнал патологът. За миг ме погледна учудено, после изпълни молбата ми. Видях как изражението на лицето му се промени.
— Това никак няма да ти хареса, Дан.
— Какво няма да ми хареса?
Вместо да му отговори, Том отправи многозначителен поглед към Йорк и работниците.
— Бихте ли ни извинили за момент, господа? — обърна са Гарднър към тях.
Работниците отидоха до багера и запалиха цигари. Йорк скръсти ръце на гърдите си.
— Това е моето гробище, така че никъде няма да ходя.
Ноздрите на Гарднър започнаха да потрепват и той въздъхна дълбоко.
— Господин Йорк…
— Имам пълното право да знам какво става тук!
— Точно това се опитваме да установим. А сега, ако нямате нищо против…
Но Йорк далеч не беше свършил. Той насочи пръст към Гарднър и продължи:
— Оказах ви пълно сътрудничество. Няма да допусна да ме обвинявате в каквото и да било. Искам да се запише черно на бяло, че „Стийпъл Хил“ не носи никаква отговорност.
— За какво да носи отговорност? — попита Гарднър с измамно мек глас.
— За каквото и да било! За това! — и Йорк посочи към ковчега. — Фирмата ми е съвсем почтена и аз не съм направил нищо нередно!
— Тогава няма за какво да се безпокоите. Благодаря ви за помощта, господин Йорк. Скоро отново ще се свържем с вас.
Йорк пое дълбоко въздух и бе готов да продължи да протестира, но погледът на агента го възпря. Той затвори уста, намуси се и се отдалечи наперено. Гарднър го проследи с поглед, както котка проследява врабче, после отново се обърна към Том:
— Е, какво има?
— Нали каза, че погребаният труп е на бял мъж?
— Точно така. Уилис Декстър, трийсетгодишен, механик, загинал в автомобилна катастрофа. Хайде, Том, какво толкова видя?
Том ми се усмихна кисело.
— Дейвид го забеляза. Нека той го съобщи.
Хиляди благодарности. Обърнах се отново към ковчега. Усещах, че Гарднър и Джейкъбсън внимателно ме наблюдават.
— Погледнете носа — започнах аз.
Меката тъкан се беше разложила напълно и на мястото на носа се виждаше триъгълна дупка с остатъци от хрущял в нея.