— Виждате ли дъното на носния отвор, там, където то се свързва с костта, за която се захващат горните зъби? Там би трябвало да има остра изпъкнала кост. Но такава няма, костта плавно преминава в другата под нея. Освен това формата на носа не е каквато се очаква. Коренът му е нисък и широк, носното отверстие също е прекалено широко.
Гарднър изруга под носа си.
— Сигурен ли си? — обърна се той по-скоро към Том, отколкото към мен.
— За съжаление, да — отвърна Том с безпокойство в гласа. — И аз щях да го забележа, ако се бях вгледал малко по-внимателно. Всяка от тези особености на черепа е показателна за расовата принадлежност на починалия. А взети заедно, няма никакво съмнение.
— Съмнение за какво? — попита Джейкъбсън озадачено.
Гарднър въздъхна сърдито.
— Изпъкналата кост, за която спомена доктор Хънтър, е характерна само за бялата раса. Тук такава кост няма.
Джейкъбсън се намръщи, когато осъзна какво означаваше това.
— Искате да кажете, че погребаният тук е чернокож? Но доколкото знам, Уилис Декстър е бял.
— Точно така — Гарднър впери поглед в ковчега, като че ли трупът в него го беше разочаровал. — Това не е Уилис Декстър.
7
Слънцето вече бе високо и грееше ослепително, а лъчите му се отразяваха в стъклата и броните на колите, с които се разминавахме по магистралата. Въпреки че все още не беше пладне, въздухът над шосето трептеше от жегата и изгорелите газове. Колите пред нас намалиха скоростта и започнаха да се движат съвсем бавно, заобикаляйки полицейските коли, блокирали едната лента. Препречваше я един съвсем нов лексус, чиято задна част беше лъскава и съвсем невредима, докато предницата му бе тотално смачкана. На известно разстояние от него се намираше нещо, което някога е било мотор. Сега беше просто купчина желязо, хром и гума. По асфалта около него се виждаше течност, която приличаше на разлят бензин, но най-вероятно не беше.
Полицай с каменно лице регулираше движението. Докато се влачехме, забелязах, че по моста над магистралата се е събрала тълпа. Хората се бяха облегнали на перилата и с интерес наблюдаваха ставащото долу. След малко отминахме мястото на катастрофата и трафикът започна да се движи нормално, все едно нищо не се беше случило.
На връщане от гробището Том вече се държеше обичайно. Забелязах пламъчето в очите му — беше заинтригуван от необичайното развитие на събитията. Първо се оказа, че пръстовите отпечатъци от местопрестъплението принадлежат на мъртвец, а сега в гроба му открихме трупа на съвсем друг човек. Том обичаше загадките.
— Май са прибързали със смъртния акт на Уилис Декстър, а? — разсъждаваше той, а пръстите му барабаняха по волана в такт с музиката на Дизи Гилеспи, която се носеше от колоните. — Какво по-добро алиби от това да инсценираш собствената си смърт, стига да умееш да я изпипаш.
Мислите ми се върнаха към действителността.
— На кой мислиш, че е трупът в ковчега? На друга жертва ли?
— Предполагам, макар че не бих искал да се произнасям, преди да сме определили причината за смъртта. Възможно е някой в погребалната агенция просто да е объркал труповете, въпреки че при тези обстоятелства надали е така. Колкото и да ми е неприятно да го призная, може Ървинг да е прав и наистина да си имаме работа със сериен убиец — заяви той и ме погледна косо. — Какво има?
— Нищо.
— Много лош актьор си, Дейвид — усмихна се той.
Обикновено обичах да поразсъждаваме заедно с Том, но напоследък непрекъснато се съмнявах в себе си.
— Вероятно съм станал прекалено мнителен. Не ти ли се струва обаче, че отпечатъкът върху филмовата кутийка твърде лесно ни отведе до втората жертва?
Том сви рамене.
— Престъпниците допускат подобни грешки.
— Значи, според теб е възможно Уилис Декстър да е още жив? И смяташ, че той е убиецът?
— А ти как мислиш?
— Явно съм забравил колко обичаш да играеш адвокат на дявола.
Том се засмя.
— Само обмислям различните възможности. Прав си, че подозрително лесно стигнахме до втората жертва. Но Дан Гарднър не е глупак. Може да се държи като гадняр, но от друга страна, се радвам, че именно той разследва този случай.
Все още не бях заобичал Гарднър, но знаех, че Том не сипе лесно похвали.
— Какво ще кажеш за Йорк? — попитах аз.
— Какво друго да кажа, освен че ми се прииска веднага да си измия ръката, след като се здрависах с него — отвърна Том замислено. — Надали ръководи перфектната погребална агенция, но не ми се видя особено разтревожен, че ще правим ексхумация. Поне докато не видя състоянието, в което беше ковчегът. Ще му се наложи да отговаря на някои неудобни въпроси, но едва ли щеше да се държи така спокойно, ако знаеше какво ще открием в гроба.