— Дори да е така, трудно ми е да си представя как някой ще подмени трупа без знанието на хората от погребалната агенция.
Том кимна.
— Почти невъзможно. Все пак засега ще се въздържа да преценявам Йорк. — За момент той намали скоростта, подаде мигач и задмина една каравана, която се движеше пред нас. — Между другото, ти свърши чудесна работа. Аз не бях обърнал внимание на носната кухина.
— И ти щеше да забележиш, ако не беше така бесен на Хикс.
— Работата с Хикс е един от рисковете на професията. Би трябвало вече да съм свикнал и да не му обръщам внимание — той ме погледна и усмивката изчезна от лицето му. — Добре, стига с това. Какво те притеснява?
Не смятах да повдигам въпроса точно сега, но реших, че няма смисъл да го отлагам.
— Мисля, че идването ми в Щатите не беше добра идея. Оценявам това, което правиш за мен, но… Честно казано, нещата не вървят и мисля, че ще е по-добре да се върна.
До този момент самият аз не си давах сметка, че вече съм взел решение. Сега обаче всичките ми съмнения изкристализираха и ме накараха да приема това, което до този момент отбягвах. Но част от мен беше в шок от признанието, защото разбирах, че връщане назад нямаше да има. Ако се откажех от разследването, това нямаше да е просто оттегляне.
Щеше да бъде признание за поражение.
Известно време Том шофираше мълчаливо.
— Не е само заради онова, което стана вчера в бунгалото, нали?
— Случката в бунгалото е само част от проблема — отвърнах аз и свих рамене, търсейки подходящите думи. — Мисля, че участието ми в това разследване беше грешка. Не знам, може би е прекалено рано.
— Нали раната ти е заздравяла?
— Нямах това предвид.
— Знам — въздъхна той. — Мога ли да говоря откровено?
Кимнах, защото се боях, че гласът ще ми изневери.
— Един път вече се опита да избягаш и нищо не се получи. Защо мислиш, че сега ще е по-различно?
Почувствах, че бузите ми пламват. Да избягам? Значи така виждаше той нещата.
— Ако имаш предвид поведението ми след смъртта на Кара и Алис, да, това наистина беше един вид бягство — отвърнах дрезгаво аз. — Но сега нещата са по-различни. Имам чувството, че нещо липсва, но не мога да определя какво точно.
— В криза си и се съмняваш в способностите си.
— Да, може и така да се каже.
— Затова ще те попитам още веднъж: каква ти е ползата пак да се опиташ да избягаш?
Този път беше мой ред да замълча.
Том шофираше, без да отклонява очи от пътя.
— Ти си зрял човек, Дейвид, и няма да те обиждам с разни успокояващи приказки. Ако наистина чувстваш, че трябва да се оттеглиш, направи го. Мисля, че по-късно ще съжаляваш, но изборът си е твой. Преди това обаче мога ли да те помоля за една услуга?
— Разбира се.
Том намести очилата върху носа си.
— Все още не съм казал на никого, освен на Мери и Пол. В края на лятото се пенсионирам.
Погледнах го учудено. Мислех, че ще остане на работа поне до края на годината.
— По здравословни причини ли?
— Да кажем, че съм обещал на Мери. Работата е там, че ти беше един от най-добрите ми студенти и това е последният ни шанс да работим отново заедно. Ще ми направиш голяма услуга, ако останеш още една седмица.
Замълчах за момент, възхищавайки се на елегантния начин, по който ме вкара в капана.
— Сам се набутах, нали?
— Да, сам се набута — усмихна се той. — Не можеш да нарушиш обещанието, дадено на един възрастен човек.
Засмях се. Отдавна не се бях чувствал така леко, както в този момент.
— Добре тогава. Една седмица.
Том кимна доволно и отново забарабани по волана в такт с музиката.
— А какво мислиш за помощничката на Дан?
Погледнах през прозореца.
— Джейкъбсън ли? Изглежда ми доста оправна.
— М-м-м… — Пръстите му продължиха да барабанят по волана. — Доста е привлекателна, нали?
— Така е.
Том не каза нищо, а аз усетих, че се изчервявам.