— Не за друго, а защото съм англичанин.
Преди да дойда в Щатите, трябваше да мина през обичайните процедури за получаване на виза и разрешително за работа, но тогава изобщо не очаквах, че ще попадна в подобна ситуация. Не знаех дали участието ми в официално разследване ще бъде добре прието от местните власти.
Том сви рамене.
— Не виждам защо това трябва да е проблем. Надали става въпрос за националната сигурност, а и аз ще гарантирам за теб, ако се наложи. Ако не говориш много, може да не забележат акцента ти.
Той се усмихна, пресегна се и включи CD-плейъра. За Том музиката беше това, което за други хора са цигарите или уискито — твърдеше, че тя прояснява съзнанието му и му помага да се съсредоточи. Неговата страст беше джазът от 50-те и 60-те години на миналия век. Бях слушал половин дузина от албумите му и познавах повечето. От колоните се понесе песен на Джими Смит. Том въздъхна и се намести по-удобно на шофьорската седалка.
Насочих поглед навън, към природните картини на Тенеси. Пред нас се издигаха Смоуки Маунтинс, обгърнати в обичайната синкава мъгла, на която дължаха името си1. Покритите им с гори склонове се простираха чак до хоризонта и напомняха на огромен зелен океан, който силно контрастираше със суетнята около безбройните крайпътни магазини. Движехме се покрай ярко оцветени заведения за бързо хранене, барове и аутлети, над които се простираше мрежа от електрически и телеграфни жици.
Англия и Лондон ми се струваха безкрайно далече.
— Дойдох тук, за да си върна хъса към живота и да се отърва от натрапчивите мисли. Бях съвсем наясно, че когато се прибера, ще трябва да взема някои трудни решения. Временният ми договор с университета в Лондон изтече, докато все още се възстановявах. Предложиха ми постоянно място, но в същото време получих предложение и от Катедрата по антропология в един от най-добрите университети в Шотландия. Освен това ми се обадиха и от Групата на съдебномедицинските консултанти — агенция, в която работят различни специалисти, които помагат на полицията за откриване на трупове. Всичко това би трябвало да повдигне самочувствието ми и да ме накара да се почувствам добре, но въпреки това не изпитвах никакъв ентусиазъм. Реших, че престоят ми тук ще промени това. Засега не беше.
Въздъхнах и несъзнателно потърках белега на дланта си.
— Добре ли си? — попита Том и ми хвърли кос поглед.
— Добре съм — отвърнах и стиснах ръка, за да скрия белега.
Той прие отговора ми без коментар.
— В торбата на задната седалка има сандвичи. Да си ги разделим и да хапнем, преди да пристигнем. Надявам се, че обичаш кълнове — усмихна се накриво той.
С приближаването на планините местността ставаше все по-гориста. Минахме през Пиджън Фордж — планински курорт с барове и ресторанти край пътя. Едно от заведенията беше в стил Дивия запад, пред вратата му дори имаше пластмасови цепеници. В Гатлинбърг карнавалната атмосфера ми се стори доста по-сдържана в сравнение с това, което вече бяхме видели. Градът беше разположен в подножието на планините, с множество мотели и магазини, чиято гледка обаче не можеше да се сравнява с тази на величествените планини пред нас.
Подминахме града и навлязохме в един съвършено друг свят. Пътят се виеше покрай стръмни хълмове, покрити с гъсти гори, които хвърляха сянка наоколо. Смоуки Маунтинс са част от планинската верига на Апалачите и се простират върху площ от хиляда и триста квадратни километра на границата между щатите Тенеси и Северна Каролина. Обявени са за национален парк, макар че докато гледах през прозореца, си мислех, че природата е в радостно неведение относно този факт. Тук почти не се забелязваха следи от човешка дейност. Бях свикнал с пренаселените британски острови и огромните внушителни планини будеха у мен смирение.
Трафикът тук бе значително по-слаб. След няколко седмици щеше да стане доста по-натоварен, но все още бе ранна пролет и по шосето почти нямаше коли. Изминахме още няколко километра и Том сви по един страничен път, много по-тесен и покрит е чакъл.
— Трябва да е някъде наблизо — отбеляза той, поглеждайки екрана на GPS-а, след което се взря напред. — А, ето, пристигнахме.
До един тесен черен път се виждаше табела с надпис „Бунгала Шрьодер №5-13“. Том зави, двигателят леко изръмжа и превключи на по-ниска предавка, за да успее да се изкачи по наклона. Сред гората се виждаха покривите на бунгалата, разположени на доста голямо разстояние едно от друго.