Встрани от пътя бяха паркирани полицейски коли, както и няколко други без обозначение, за които реших, че са на Бюрото за разследване. Когато наближихме, пътя ни препречи униформен полицай, сложил небрежно ръка върху кобура с пистолета.
Том спря и свали прозореца, но полицаят не му даде възможност да каже каквото и да било.
— Не можете да минете оттук, сър. Обърнете колата и си вървете.
Говореше с типичен южняшки акцент, тонът му беше любезен, но твърд и непоколебим.
— Всичко е наред. Бихте ли съобщили на Дан Гарднър, че Том Либерман е пристигнал?
Униформеният полицай се отдръпна и предаде нещо по радиостанцията си. Отговорът, който чу, очевидно го задоволи.
— Добре. Паркирайте някъде тук при останалите коли.
Том изпълни нареждането му. Междувременно установих, че тревогата, която изпитвах по-рано, се бе засилила. Опитах се да се успокоя, като си казах, че е съвсем нормално да изпитвам известно безпокойство, че все още не се бях възстановил напълно от преживяното и не бях планирал да участвам в разследването на убийство. Въпреки това напълно съзнавах, че истинската причина за дискомфорта ми е друга.
— Сигурен ли си, че присъствието ми тук няма да създаде проблеми? — попитах отново. — Не бих искал да се пречкам на някого.
Том изглеждаше съвсем спокоен и уверен.
— Не се безпокой. Ако някой те попита, кажи, че си с мен.
Излязохме от колата. Тук, далече от града, въздухът беше чист и свеж, миришеше на диви цветя и глинеста пръст. Късното следобедно слънце се промъкваше през клоните на дърветата и осветяваше пъпките им, които блестяха като огромни изумруди. Бе доста хладно, защото бяхме високо в планината, а и дърветата хвърляха плътна сянка, затова видът на мъжа, който се приближи към нас, ми се стори доста странен. Беше облечен в костюм и вратовръзка, но бе свалил сакото си и го бе преметнал през едната си ръка. По светлосинята му риза се виждаха тъмни петна от пот, а лицето му бе силно зачервено. Той подаде ръка на Том:
— Благодаря, че дойде.
— Няма защо. Дан, запознай се с доктор Дейвид Хънтър. Той е на работно посещение във Фермата. Реших, че няма да е проблем, ако го взема със себе си.
Последното изречение изобщо не бе формулирано като въпрос. Мъжът се обърна към мен. Изглеждаше петдесет и няколко годишен, със загоряло, прорязано от дълбоки бръчки лице. Късата му сива коса беше сресана на път настрани, толкова прав, все едно е бил разчертан с линия.
Стисна ръката ми доста силно, вътрешността на дланта му беше суха и покрита с мазоли.
— Приятно ми е. Аз съм специален агент Дан Гарднър, водя разследването.
Говореше с типичния за Тенеси акцент, но непосредственото му държание беше заблуда. Очите му гледаха строго и изпитателно. Все още не ме бе преценил докрай.
— Какъв е случаят? — попита Том и се протегна към задната седалка на колата, за да вземе куфарчето с принадлежностите си.
— Чакай, аз ще го взема — намесих се и го измъкнах.
Въпреки белега бях в много по-добра физическа форма от Том и за мен щеше да е много по-лесно да го нося. Той, като никога, се отказа да спори с мен.
Агентът отново пое по пътеката между дърветата.
— Трупът е в едно от бунгалата под наем. Управителят го е открил тази сутрин.
— Сигурно ли е, че става въпрос за убийство?
— Абсолютно.
Не каза нищо повече. Том му хвърли любопитен поглед, но се отказа да разпитва повече.
— Трупът идентифициран ли е?
— Открихме портфейл, в който имаше кредитни карти и шофьорска книжка, но не можем да твърдим със сигурност, че са на жертвата. Трупът е прекалено разложен, така че снимката не може да ни бъде от полза.
— Имате ли представа колко време е престоял в бунгалото? — изстрелях, без да се замисля.
Гарднър се намръщи и аз си напомних, че съм тук само в качеството си на помощник на Том.
— Надявах се, че вие ще ми дадете отговор на този въпрос — отвърна агентът, като вниманието му беше насочено към Том, а не към мен. — Патологът е все още тук, но за съжаление няма отговор на повечето ни въпроси.
— Кой е патологът? Скот ли? — попита Том.
— Не, Хикс.
— Аха.
Начинът, по който Том изрече думата, беше всичко друго, само не и комплимент. В този момент обаче се тревожех повече от това колко се задъхваше, докато се изкачваше по пътеката.
— Чакайте малко — обадих се аз.